Факт. Всичко е незначително.
Но, разбира се, луната беше твърде малка да ми донесе жадуваната утеха.
71
— Благодаря. — Мартинсен пое чашата с кафе от протегнатата ми ръка. Наведе се към кухненския плот и надзърна през прозореца. Служебният автомобил на КРИПОС и ланд роувърът на Улсен още стояха до Козия завой.
— И не открихте нищо? — попитах.
— Не, разбира се.
— Защо смяташ, че се подразбира?
Мартинсен въздъхна и се огледа, за да се увери, че все още сме сами в кухнята.
— Честно казано, при обичайни обстоятелства щяхме да отхвърлим молбата за подкрепление по повод на произшествие, което очевидно е било нещастен случай. Когато вашият ленсман се свърза с нас, повредата в колата, явно пряка причина за катастрофата, вече беше установена. Масивните наранявания на жертвата са типични при падания от такава голяма височина. Местният лекар не можа, разбира се, да определи с точност кога е настъпила смъртта, като се има предвид, че отне цяло денонощие, докато го спуснат в Хюкен, но предполага, че жертвата е излетяла в пропастта някъде между шест следобед и дванайсет в полунощ.
— Тогава защо си направихте труда да биете път дотук?
— Ами, първо, защото вашият ленсман настоя. Само дето не ни вдигна скандал по телефона. Убеден е, че съпругата на брат ти е била убита. Според статистика в някакво специализирано списание в осемдесет процента от случаите на съмнителна смърт на омъжени жени виновникът е съпругът. А ние в КРИПОС се стараем да поддържаме добри отношения с ленсманските служби. — Мартинсен се усмихна. — Много хубаво кафе, впрочем.
— Благодаря. А друга причина имаше ли?
— Друга причина?
— Нали ленсманът бил първата?
Мартинсен се усмихна и ме погледна със сините си очи. Не успях да преценя доколко погледът ѝ е чисто професионален. Отместих очи. Чисто и просто аз не бях там. Пък и съзнавах, че ако ѝ позволя да се вгледа дълбоко и продължително в очите ми, ще съзре раната.
— Оценявам откровеността ти, Мартинсен.
— Вера.
— И все пак не изпитваш ли известни подозрения, при положение че три автомобила са изхвърчали в една и съща пропаст, а в момента разговаряш с брата на човек, поддържал близки отношения с всички загинали?
Вера Мартинсен кимна.
— Не съм забравила това нито за секунда, Рой. Всеки път Улсен ми напомня колко произшествия са станали в този пътен участък. Сега развива теорията, че първата злополука тук също е била убийство. Иска да проверим дали спирачните маркучи на най-долния кадилак не са били умишлено пробити.
— Кадилакът на баща ми. — Надявах се, че запазвам каменното си изражение. — Проверихте ли?
Мартинсен се разсмя.
— Първо, въпросният кадилак лежи смачкан под два автомобила. Второ, дори и да открием нещо, случаят е от преди осемнайсет години и давността е изтекла. Трето, аз се ръководя от онова, което се нарича здрав разум и логика. Имаш ли представа колко коли в Норвегия излитат от пътя годишно? Около три хиляди. На колко места? На по-малко от две хиляди. Тоест, близо половината от всички подобни злополуки се случват на място, където вече е имало такава катастрофа, фактът, че за осемнайсет години три автомобила са излетели от пътен участък, който очевидно трябва да е по-добре обезопасен, според мен е не просто закономерен. Според мен е дори странно как за толкова време не са станали повече такива инциденти.
Кимнах.
— А ще бъдеш ли така добра да подхвърлиш пред тукашната община някоя и друга дума за необходимостта от защитна мантинела?
Мартинсен се усмихна и остави чашата си.
Изпратих я в коридора.
— Как е брат ти? — поинтересува се тя, докато си закопчаваше якето.
— Ами как… Изживява тежко случилото се. Замина за Барбадос с ковчега. Там ще се срещне с роднините ѝ. После разчита да намери спасение, като се затрупва с работа по хотела.
— А ти?
— По-добре съм — излъгах. — Беше, разбира се, голям удар, но животът продължава. Шанън живя тук година и половина, а през повечето време мен ме нямаше в Ус, та не успях да се сближа с нея… разбираш какво имам предвид. Не е същото като да изгубиш човек от семейството си.