Плъзнах поглед по околния пейзаж или по-скоро по онова, което прорязваше облачната покривка под мен. Планинският склон отвъд долината плаваше в сиво море. Тук, на високото, есенна червенина багреше растителността. Небето над мен се синееше, чисто като девичи взор. Въздухът, приятен и студен, жулеше дробовете ми, вдишвах ли твърде рязко. Имах чувството, че съм съвсем сам — целият свят е мой и ничий друг. Като казвам „целия свят“, е малко пресилено, разбира се. По-скоро своеобразния връх Арарат, където е кацнало нашето стопанство. Понякога туристи се изкачваха с кола по лъкатушния път от селото, за да се полюбуват на гледката. Спираха се да погледат и моя двор. Питаха продължавам ли да поддържам „фермичката“. Имаше си причина защо тези кретени се изразяваха толкова пренебрежително. В техните представи „истинското“ стопанство се намира в равнинните части, включва обширни ниви, огромни хамбари и внушителна, разкошна къща. Тези хора не са виждали какво прави планинска буря с по-голям покрив, не са се опитвали да запалят камина в голяма стая, докато леден вятър запраща трийсет градуса студ през стената. Не правят разлика между обработваема земя и дива природа; не подозират, че планинските стопанства всъщност са пасбища за добитък и дори да имат вид на безлюдни кралства, често пъти са по-големи от жлътналите се житни нивя, с чийто спретнат вид и богат урожай фермерите в равнината толкова се гордеят.
В продължение на петнайсет години бях живял тук сам, но сега уединението ми приключваше. Осемцилиндров двигател бръмчеше и ръмжеше някъде долу в облачната пелена. Чуваше се съвсем близо, най-вероятно бе подминал Японската дъга по средата на нанагорнището. Шофьорът даде газ, намали, взе поредния остър завой, пак настъпи газта. Приближаваше все повече. Съдейки по увереното шофиране, човекът зад волана неведнъж беше минавал по този път. Щом долових нюансите в шума на двигателя, дълбоките му въздишки при смяната на предавките, плътния бас, характерен за кадилак на ниска предавка, бях сигурен, че това е „Де Вил“. Същият модел като огромното черно возило на татко. Ама разбира се.
Иззад Козия завой се подаде агресивната решетка на радиатора. Черен кадилак, по-нов модел, навярно от 85-а, но както отбелязах, със същия тембър.
Колата се изкачи до мен, прозорецът откъм шофьорското място се смъкна. Надявах се да не ми проличи как сърцето ми блъска в гърдите като автомобилно бутало. Колко писма, есемеси, имейли и телефонни разговори бяхме разменили през всичките тези години? И въпреки всичко: беше ли минал и ден, без да се сетя за него? Едва ли. Но предпочитах да тъгувам по брат си, отколкото да ми се налага да бера ядове покрай него. Най-напред ми се хвърли в очи колко е остарял.
— Прощавайте, господине, това не е ли стопанството на прочутите братя Опгор?
И се усмихна широко. Дари ме с прословутата си топла, добродушна, неустоима усмивка и тя изтри изминалото време от лицето му и от календара, според който не бяхме се виждали от петнайсет години. В погледа му обаче се таеше и доза изследователски интерес, все едно опипва почвата.
Не ми беше до смях. Все още не. Но не се сдържах.
Вратата на колата се отвори, Карл разтвори обятия и аз потънах в прегръдката му. Нещо ми подсказваше, че е редно да бъде обратното. Че по-уместно е аз, по-големият брат, да посрещна с отворени обятия него, завърналия се у дома. Ала някъде по пътя разпределението на ролите ни се бе размило. Карл израсна и ме надмина — и физически, и в личностен план — и пое диригентската палка, поне когато се намирахме в компания на други хора. Затворих очи, потръпнах, поех си треперливо въздух и вдъхнах аромата на есен, на кадилак и на по-малкия ми брат. Явно използваше някакво мъжко ухание, както е модерно да се казва.
Вратата откъм пасажерското място се отвори.
Карл ме пусна и ме поведе покрай внушителната предница на кадилака към жена, обърнала лице към долината.
— Тук наистина е красиво — отбеляза тя.
Дребна и слабичка, имаше алтов тембър. Говореше със силно изразен акцент и не докарваше съвсем интонацията, но определено владееше норвежки. Зачудих се дали е репетирала как да произнесе изречението; дали предварително си е наумила да го каже, независимо мисли ли така, или не. Комплимент, който да ме предразположи да я харесам — искам или не. Тя се обърна към мен и се усмихна. Най-напред ми направи впечатление колко бяло е лицето ѝ. Не бледо, а белоснежно. Отразяваше светлината и беше едва ли не трудно да различиш очертанията му. На второ място забелязах, че единият ѝ клепач е увиснал до средата на окото подобно на щора. Сякаш едната половина от тази жена умираше за сън, а другата преливаше от бодрост. Изпод късо подстригана огненочервена коса ме гледаше енергично кафяво око. Беше облечена в семпло широко черно палто. Под него не личаха заоблености. Измежду реверите се подаваше черен пуловер с висока яка. Най-общо казано, на пръв поглед приличаше на черно-бяла снимка на възслабо момче, чиято коса впоследствие някой е оцветил с помощта на програма за обработка. На Карл жените му се лепяха открай време и честно казано, останах малко изненадан. Беше симпатична — не ще и дума, но не беше „парче“, както се изразяваме по нашенски. Продължаваше да се усмихва. Зъбите ѝ не се открояваха от кожата — толкова бели бяха. И Карл имаше бисерни зъби — за разлика от мен. Майтапеше се, че били толкова бели, защото се усмихвал много повече от мен и слънцето му ги избелвало. Изглежда, именно това ги бе привлякло един към друг: белите зъби. Да видиш себе си в човека отсреща. Карл наистина беше висок и широкоплещест, рус и синеок, ала веднага съзрях сродството помежду им. Нещо жизнеутвърждаващо, както се казва. Оптимизъм, желание да виждаш най-доброто у човека. У себе си и у другите. Не избързвах ли с изводите? Все пак още изобщо не познавах това момиче.