— Това е… — подхвана Карл.
— Шанън Алейн — прекъсна го тя с алтовия си тембър и ми протегна малката си ръка. Все едно стиснах кокоши крак.
— … Опгор — допълни гордо Карл.
Шанън Алейн Опгор задържа десницата ми по-дълго, отколкото ми се щеше. И в това отношение си приличаха с Карл. Някои хора бързат повече да се харесат.
— Jetlagged?1 — попитах и мигом съжалих за идиотския си въпрос.
Теоретично бях запознат какво е jetlag, но не бях излизал извън пределите на нашата часова зона и Карл го знаеше. Тоест, каквото и да ми отговореха, щеше да ми прозвучи абсолютно по един и същи начин.
Карл поклати глава.
— Кацнахме преди два дни. Изчаквахме колата. Тя пристигна с ферибота.
Погледнах регистрационната табела и кимнах. МС. Монако. Екзотично, но не достатъчно, та да поискам табелата, ако се наложи да пререгистрират колата. В офиса в бензиностанцията бях натрупал колекция от стари табели от Френска Екваториална Африка, Бирма, Лесото, Британски Хондурас и Джохор. Летвата беше вдигната високо.
Шанън местеше поглед от Карл към мен и обратно. Усмихваше се. Нямам представа защо, навярно просто се радваше да види как Карл и по-големият му брат — единственият му близък роднина — се смеят заедно. Или защото първоначалното леко напрежение се бе уталожило. Или защото той — те — бяха добре дошли у дома.
— Ще покажеш ли на Шанън къщата, докато внеса куфарите? — Карл отвори багажника.
— Общо взето ще приключим по едно и също време — промърморих на тръгналата след мен Шанън.
Заобиколихме къщата и излязохме от южната страна, където се намираше главният вход. Защо татко не бе разположил вратата срещу двора или пътя, честно да си кажа, не знам. Навярно му е харесвало, излизайки, всеки ден да вижда ширналата се пред него дива местност. Или защото е сметнал за по-важно слънцето да топли кухнята вместо коридора. Прекрачихме прага. Отворих една от трите врати в коридора.
— Кухнята — поясних. Лъхна ме миризма на гранива мазнина. През цялото време ли е миришело така?
— Много е хубава — излъга Шанън.
Вярно, бях разтребил и дори измил, но кухнята категорично не заслужаваше да бъде наречена хубава. С изумен и някак леко притеснен поглед гостенката проследи кюнеца от камината, който минаваше през дупка, пробита в тавана, и излизаше на втория етаж. Около кюнеца и тавана имаше празно пространство, колкото дървенията да не се запали, а съвършената кръгла форма на дупката даваше основание на татко да я нарича „фино дърводелство“. В цялото стопанство тя нямаше равна на себе си, ако се изключат две също толкова съвършено кръгли дупки в нужника.
Угасих осветлението и пак го запалих, за да ѝ покажа, че все пак ни е прокаран ток.
— Кафе? — предложих и развъртях крана на чешмата.
— Благодаря, може би по-късно.
Във всеки случай бе усвоила учтивите фрази.
— Карл ще иска — отворих шкаф под кухненския плот.
Доста подрънчах, докато ровех за кафеварката. Все пак не бях правил еспресо от… от много отдавна. Карах на нескафе. Подлагайки кафеварката под крана на чешмата, установих, че по навик съм пуснал топлата вода. Усетих как ушите ми пламват. Но кой е отсъдил, че е кофти да приготвяш нескафето с топла вода от чешмата? Дали е направо от чешмата, или е подгрята на котлона, топлата вода си е топла вода.