„ПРАВЍ КАКВОТО ТРЯБВА. ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ТЕБ. НАПРАВЍ ГО СЕГА.“
Егил навярно схващаше текста като подкана персоналът да приключва по-бързо с физиологичните си нужди; толкова много пъти бях повтарял колко държа на хигиената и на дисциплината, че ми се струваше логично Егил да е схванал хапливите ми думи за „натоварената“ нощ. Освен изморен, той обаче беше и умствено ограничен двайсетгодишен младеж, предмет на толкова много недобронамерени шеги и закачки, че вече не му пукаше. От друга страна, искаш ли да си пестиш труда, не е лоша тактиката да се правиш на глупав. Та, навярно Егил все пак не беше дотам тъп.
— Подранил си, шефе.
„И затова не си почистил покрай колонките, та да ме заблудиш, че цяла нощ всичко е било тип-топ“ — помислих си.
— Нощес не спах — обясних, отидох до касата и от менюто избрах „разпечатване на дневен отчет“. Принтерът в коридора забръмча. — Прибирай се да поспиш.
— Благодаря.
Влязох в офиса и започнах да преглеждам отчета, а принтерът продължаваше да бълва хартия. Изглеждаше прилично. Поредната оживена неделя. Бензиностанцията се намираше на главен път. И без да е най-натовареният в страната, все пак и в двете посоки най-близката бензиностанция отстоеше на три мили и половина. Затова се превърнахме в оазис за автомобилистите, особено за семейства с деца, които се прибират от планинските си вили. До брезите бях сложил две маси и пейки с изглед към Бюдалското езеро, където клиентите се тъпчеха с бургери и кифлички и се наливаха с безалкохолно като за световно, дето има една дума. Предния ден, например, бяхме продали близо триста кифлички. Съвестта ме глождеше не толкова заради произвежданите въглеродни емисии, колкото заради глутеновите свръхдози, с които товарех човечеството. Плъзнах поглед надолу по отчета и установих, че Егил е изхвърлил наденички на боклука. Нищо кой знае какво, разбира се, стига броят им както винаги да не е очебийно по-голям от броя на продадените.
Преоблечен, Егил крачеше към вратата.
— Егил?
Той се вцепени и се закова намясто.
— Да?
— Явно някой се е позабавлявал, разпилявайки салфетки около втора колонка.
— Ей сега ще оправя нещата, шефе — усмихна се той и излезе.
Въздъхнах. Не е лесно да намериш квалифицирана работна ръка в толкова малко село. Умните заминават за Осло или Берген, за да следват, разтропаните — за Нотуден, Шиен или Конгсбер, за да печелят пари. А онези, които остават — като Егил — нямат голям избор, що се отнася до работни места. Уволня ли го, ще мине на социални помощи. И щеше да продължава да преяжда с наденички; с единствената разлика, че щеше да стои от другата страна на щанда и да си ги плаща. Наднорменото тегло било проблем предимно в малките населени места. Поне така твърдят. Вярно, лесно е да започнеш да се тъпчеш за успокоение, когато киснеш в бензиностанция и гледаш как хората са тръгнали за места, които, въобразяваш си, са по-хубави, в автомобили, които никога няма да са ти по джоба, с мацки, които не би се престрашил дори да заговориш, освен ако не си на вечеринка и не си пиян като мотика. Скоро обаче щеше да се наложи да поговоря с Егил. В централния офис пет пари не дават за разни Егиловци. Интересуват се само от чистата печалба. Впрочем, съвсем логично. През 1969 година в Норвегия е имало 700 000 автомобила и над 4000 бензиностанции. Четирийсет и пет години по-късно броят на автомобилите се е увеличил почти четирикратно, а на бензиностанциите — намалял наполовина. Трудно беше и за тях, и за нас. Прегледах статистиките за сектора: повече от половината оцелели бензиностанции в Швеция и Дания вече са автоматизирани и без обслужващ персонал. Причината Норвегия да е що-годе пощадена, беше ниската гъстота на населението, но, естествено, и тук бензинджиите бяха измираща порода. То, като си помисли човек, ние вече бяхме кажи-речи изтребени. Кога за последно видяхте бензинджия да налива гориво? Прекалено заети сме да продаваме наденички, кока-кола, плажни топки, въглища за барбекю, течност за чистачки и бутилирана вода; впрочем, тя с нищо не е по-качествена от чешмяната, но я транспортират със самолет и струва повече от видеокасетите, които продаваме на промоция. И въпреки това не се оплаквах. Когато голяма верига бензиностанции прояви интерес към двете бензинови колонки, които държах — тогава бях на двайсет и три — причината не беше особено печелившият ми бизнес, а местоположението на автосервиза. Похвалиха ме за издръжливостта ми — повечето местни работилници отдавна бяха пуснали кепенците — и ми предложиха работа като управител на бензиностанция плюс скромна сума за парцела. Навярно можех да му взема малко повече пари. Ние, Опгорците, обаче не се пазарим. Тогава нямах трийсет, но вече се чувствах, така да се каже, бита карта. Със скромната сума от сделката си направих баня в стопанството и се пренесох там от ергенската квартира, която си бях обзавел в автосервиза. Имаше достатъчно площ, новото началство построи бензиностанция до сервиза и превърна старата автомивка в модерна, на самообслужване.