Тя примигна изненадано.
— Моля?
— Не можете да напускате за…
— Добре ви чух — каза спокойно, едва сдържайки гнева си. — Да не би да се опитвате да ми кажете, че съм… че съм затворничка тук?
— Става въпрос за вашата сигурност, милейди… — учтиво й отвърна пазачът.
Мислейки си, че той имаше предвид инцидента в селото, младата жена се опита да го успокои:
— Но аз имах намерение да се поразходя съвсем близо, покрай онези дървета…
Стражът обаче беше непреклонен:
— Съжалявам. Имам изрично нареждане.
— Разбирам — промълви херцогинята. — Обаче искам да ми кажете нещо… Тези заповеди само за мен ли се отнасят или за всеки, който иска да излезе навън?
Пазачът отмести поглед от нея.
— Само за вас, милейди. И за вашата леля.
Чувствайки се унизена и ядосана, тя побърза да се отдалечи. Отецът тръгна след нея.
— Не мога да повярвам! — прошепна тя. — Държат ме като затворник тук…
— Така е, но надали ще намерите по-прекрасен затвор… — опитвайки се да я успокои, каза свещеникът. — Не съм виждал по-хубав замък от „Клеймор“ през живота си.
— Затворът — мрачно заяви Дженифър — си е затвор, независимо как изглежда!
— Възможно е — не се отказваше отец Грегъри — вашият съпруг да се е ръководел от някакви други съображения, когато е издал тази заповед. — Изричайки тези думи, той отвори вратата на параклиса, а тя го последва вътре.
— И какви са те според вас? — попита младата жена, когато полумракът на помещението ги обгърна.
— Нямам никаква представа — усмихна се свещеникът. — Ала съпругът ви не ми изглежда като човек, който действа необмислено.
— Вие го харесвате, нали, отче?
— Да — отвърна без колебания божият служител. — Обаче по-важното в случая е дали вие го харесвате…
— Допреди пет минути, преди да разбера, че не мога да напускам замъка, щях да ви отговоря утвърдително.
— Ами сега?
Херцогинята го изгледа мрачно, след което се усмихна и кимна безпомощно.
— Мисля, че получих отговора, от който се нуждаех. Кажете ми сега какво е това тайно нещо, за което искахте да си поговорим?
Дженифър прехапа устни, чудейки се как да го обясни по-добре:
— Да сте забелязали нещо… ами, как да го кажа… странно в отношението на прислугата към съпруга ми?
— Странно? В какъв смисъл?
Разказа му как камериерката й се беше прекръстила, когато бе зърнала Ройс, след което му обърна внимание на обстоятелството, че никой от селяните не бе приветствал завръщането на господаря им у дома.
— Как смятате, дали има нещо, или аз само си въобразявам?
Той се замисли.
— Не, не си въобразявате, дете мое. От съвсем скоро съм тук, а горките хора са изкарали без свещеник повече от година, поради което сега изгарят от нетърпение да поговорят с мен. — Намръщвайки се, той продължи: — Знаете ли, че съпругът ви е подложил на обсада този замък преди осем години?
Когато Дженифър кимна, той изглеждаше облекчен.
— Да, но виждали ли сте някога истинска обсада?
— Не.
— Изобщо не е красива гледка. Има поговорка, че когато атовете се ритат, магаретата теглят. При обсада страдат не само обитателите на замъка, но и жителите на околните села. Реколтата им бива плячкосвана както от обсадените, така и от обсаждащите, децата им биват убивани, а домовете им — изпепелявани. Нерядко нападателят решава да опожари околностите на замъка, унищожавайки посевите и градините, за да лиши обсадените от възможността да се снабдят с храна, а често избива и беззащитните работници…
Младата жена го слушаше със зяпнала уста и макар че в думите му нямаше нищо ново за нея, тя си даде сметка, че за пръв път се намира на място, където съвсем наскоро са се случили описаните от монаха ужаси.
— Няма никакво съмнение, че вашият съпруг е правил някои от тези неща по време на обсадата на „Клеймор“. Сигурен съм, че той е бил движен изцяло от интересите на короната, обаче селяните едва ли се интересуват особено от този факт. Особено когато са въвлечени насила в битка, от която нямат никаква полза, а същевременно могат да изгубят всичко.
Дженифър си помисли за членовете на планинските кланове, които се сражаваха безспир, без да се оплакват от лишенията и мъките, и поклати глава.
— В Шотландия е по-различно — каза.
— Така е — потвърди свещеникът. — В Англия селяните не участват в подялбата на плячката, както е във вашата страна. Според английските закони цялата земя принадлежи на краля и той може да я раздава на благородниците си като награда за вярност или особени заслуги. Те пък от своя страна вече могат да дадат някоя част от нея на селяните, в замяна на което от тях се очаква да работят два или три дни седмично на нивите на господаря или да вършат някаква работа в замъка. Естествено, това не ги освобождава от данъка, който трябва да плащат върху земята си.