Слънцето вече започваше да се спуска, когато те прекосиха вътрешния двор на замъка, насочвайки се към голямата зала.
— Чудя се какво ли е приготвила леля Елинор за вечеря? — каза усмихната Дженифър.
— Точно в момента — отвърна й Ройс, хвърляйки й многозначителен поглед — апетитът ми е изострен за нещо друго, а не за храна. Обаче, след като така и така сме на темата, леля ти наистина ли е толкова добра в готвенето?
Тя се поколеба.
— Да ти кажа честно, не мога да си спомня някой от семейството ми да я е хвалел за кулинарните й умения. Виж, за лечебните й способности — това е друго нещо. Мъдри жени от цяла Шотландия идваха при нея за съвети как да приготвят най-различни отвари и мехлеми. Леля Елинор вярва, че подходящата храна, приготвена по подходящ начин, е в състояние да предпази организма от всякакви болести, и че определени храни имат специални целебни сили.
Ройс се намръщи.
— Целебни ястия? Изобщо не съм имал това предвид. — Погледна я замислено, след което изведнъж попита: — А ти? Справяш ли се с готвенето?
— Не съвсем — весело отвърна Дженифър. — Моята специалност са ножиците.
Херцогът се засмя и тя последва примера му, но смехът й скоро секна при вида на сър Албърт, който се приближаваше към тях. Ледените очи на иконома, кльощавото му тяло и тънките злобни устни му придаваха жесток и надменен вид и Джени изпита неприятно чувство.
— Ваша светлост — обърна се той към съпруга й, — виновникът за инцидента с буцата кал е доведен в замъка. — Посочи към ковачницата в далечния край на двора, където двама стражи държаха момче с пребледняло от страх лице. Пред тях вече се събираше тълпа. — Да се заема ли с него?
— Не! — извика младата жена, неспособна да се въздържи. Без да й обръща никакво внимание, икономът продължаваше да се взира в херцога:
— Да, ваша светлост?
— Нямам особено богат опит с цивилните наказателни мерки и процедури — каза колебливо Ройс на Дженифър.
— Ако ти не искаш да се заемеш с това, мога да го направя вместо теб — предложи услугите си тя. — Виждала съм как постъпва баща ми в подобни случаи…
Черният вълк се обърна към иконома:
— Оправи се с формалностите по обичайния начин, а жена ми ще реши какво да е наказанието.
Сър Албърт изскърца със зъби, но се поклони вежливо, приемайки заповедта на господаря си.
— Както желаете, ваша светлост.
Скупчилите се хора им направиха път и на Джени й се стори, че сякаш слугите от страната на Ройс отстъпват много по-далеч, отколкото тези откъм нея.
Когато се приближиха, икономът веднага се зае с огласяването на обвинението.
— Виновен си за умишленото нападение над господарката на Клеймор — престъпление от изключително сериозен характер според английските закони — за което трябваше да получиш наказанието си още вчера! — сурово завърши икономът.
Сълзите се стичаха по лицето на момчето, а една от присъстващите жени, която, както Дженифър се досети, беше майка му, прикри лицето си с ръце и заплака неудържимо. До нея бе застанал съпругът й с каменно изражение и очи, в които се четеше мъката за сина му.
— Отричаш ли това, което си сторил, хлапако? — изръмжа икономът.
Раменете на момчето се разтърсваха от ридания.
— Говори! — извика му сър Албърт.
— Н-н… — хлапакът повдигна рамо и избърса лице в туниката си. — Не!
— Това е добре — усмихна му се зловещо икономът. — Не би искал да умреш с лъжа на устните си, която би проклела душата ти за вечни времена, нали?
Изведнъж ридаещата майка на момчето се отскубна от ръцете на мъжа си и се хвърли напред, прегърна детето си и скри лицето му в пазвата си.
— Направете го тогава! — изкрещя тя. — Направете го по-скоро и да се свършва с това! — Погледът й попадна върху стражите, които посягаха към мечовете си. — Защо го плашите? Не виждате ли колко се страхува? — ридаеше тя отчаяно. — Моля ви… не го плашете повече…
— Извикайте свещеника! — нареди сър Албърт. Внезапно леденият глас на Ройс прогърмя насред двора.
— Не мога да разбера — започна той, махвайки на стражите да приберат остриетата си — защо ни е притрябвала литургия в този час?
— Не литургия, а изповед — обади се икономът, без да осъзнава какво имаше предвид господарят му. После се обърна към майката на виновника: — Предполагам, че мерзкият ви син няма да се лиши от последното си причастие, нали?
Неспособна да продума каквото и да било от задушаващите я сълзи, жената само кимна безпомощно.
— Не! — отсече херцогът, но обезумялата от ужас майка изкрещя:
— Да! Да! Това е негово право — да получи последно причастие, преди да умре!