— Ако детето ви умре — хладно изрече лорд Уестморланд, — това ще е само от задушаване в прегръдката ви, мадам. Отдръпнете се малко и дайте на момчето възможност да си поеме дъх!
Искрица на надежда проблесна на измъченото й лице и тя впери взор в херцога:
— Какво ще му направите, милорд?
— Не аз ще реша съдбата му — отговори й Ройс, а гневът му отново се разпали, когато се сети за обидните думи, с които селяните бяха нарекли жена му при пристигането им. — Тъй като съпругата ми пострада от ръцете му, мисля, че ще е най-справедливо тя да определи наказанието му.
Вместо да изпита облекчение, майката се хвана за устата, впервайки ужасените си очи в жената на Черния вълк. Неспособна да гледа как горката селянка продължава да се измъчва, Дженифър се обърна към момчето и го попита:
— Как се казваш?
То я погледна през сълзи и промълви разтреперано:
— Дж-дж-джейк, м-м-милейди.
Дженифър се замисли как ли баща й би разрешил подобен случай. Тя много добре осъзнаваше, че престъплението не бива да се оставя ненаказано, защото щеше да доведе и до други престъпления и да направи съпруга й слаб в очите на хората. От друга страна, суровостта също не бе решение, особено като се имаше предвид крехката възраст на момчето. Изведнъж й хрумна нещо и тя каза:
— Понякога, когато сме много развълнувани, често вършим неща, които всъщност не сме искали да направим. Това ли се случи, когато хвърли буцата кал по мен? Може би изобщо не си искал да ме удариш?
Джейк преглътна два пъти и призна:
— Аз… аз… винаги уцелвам онуй, в което се целя.
— Наистина ли? — попита тя, опитвайки се да спечели време и да потърси друго решение.
— Да, мадам — прошепна той. — Мога да уцеля заек между очите и да го убия на място, ако е достатъчно близо. Никога не пропускам.
— Наистина ли? — повтори Дженифър. — Аз пък веднъж метнах камък по един плъх от четирийсет крачки и го убих.
— Ухааа! — Момчето явно беше впечатлено.
— Но няма значение — махна с ръка тя. — Ти нямаше намерение да ме убиеш, нали? — изрече и преди глупавото дете да вземе, че да си признае и това, бързо добави: — Имам предвид, нали не си искал грехът на убийството да опетни душата ти завинаги?
Хлапакът поклати глава.
— Така че просто си се поддал на моментното вълнение, нали така?
За огромно облекчение на Дженифър той кимна.
— И понеже се гордееш много с уменията си, си искал да ги покажеш и на другите, нали така?
Момчето се поколеба за секунда, след което кимна утвърдително.
— Ето, виждате ли! — обърна се тя към насъбралите се хора. — Той изобщо не е искал да ми причини болка, а намерението е толкова важно, колкото и самото провинение! — После погледна към Джейк. — Ала е очевидно, че трябва да изкупиш вината си, ето защо, след като си толкова добър в хвърлянето и имаш такова набито око, мисля, че ще ти намерим място, където уменията ти да бъдат от полза. Всяка сутрин през следващите два месеца ще отиваш заедно с мъжете на лов, Джейк… А когато нямаме нужда от прясно месо, ще идваш в замъка и ще помагаш на мен. С изключение на неделите, естествено. И ако твоите…
Майката на момчето внезапно се хвърли напред и падна пред Дженифър, обгръщайки нозете й. Дженифър онемя от изненада, а горката жена зацелува стъпалата й, говорейки през сълзи:
— Благодаря ви, милейди, благодаря ви! Вие сте истинска светица! Господ да ви благослови, благодаря ви…
Бащата на момчето се приближи и помогна на съпругата си да се изправи. Той се поклони на Дженифър, мачкайки нервно шапката си в ръце, а в очите му проблясваха сълзи.
— Ако имате нужда от помощта на сина си в полската работа — каза му тя, — той може да изпълнява… ъ-ъ-ъ, наказанието си следобед…
— Аз… — промълви бащата, след което прочисти гърлото си и изправи рамене. — Ще ви споменавам всеки ден в молитвите си, милейди.
Усмихната, Джени каза:
— Както и съпруга ми, надявам се.
Човекът пребледня, но въпреки това се насили да погледне към високия смугъл мъж, който стоеше до нея.
— Да, и вас също, милорд.
Хората взеха да се разотиват безмълвно, хвърляйки скришни погледи към Дженифър, която се чудеше дали пък два месеца не е прекалено дълъг срок. Докато вървяха обратно към залата, Ройс бе необичайно мълчалив. Тя му хвърли разтревожен поглед.
— Изглеждаше изненадан — каза момичето, — когато казах два месеца.
— Защото наистина бях — иронично се усмихна той. — Тъкмо си мислех, че ще го поздравиш за превъзходния му мерник и ще го поканиш да вечеря с нас.
— Смяташ ли, че бях прекалено снизходителна? — попита съпругата му, докато той отваряше масивната дъбова врата към просторното помещение.