— Навярно лейди Дженифър или лейди Елинор — каза сър Юстас — могат да предложат някакъв по-безопасен за теб начин, чрез който да спечелиш сърцето на лейди Ан? Едва ли двубоят е единственото разрешение на въпроса, нали? — Вдигайки вежди, рицарят погледна въпросително към херцогинята.
— Нека първо да помисля малко — рече Джени, благодарна на възможността да се концентрира над нещо, различно от смъртта на брат си или предателството на съпруга си. — Лельо Елинор, на вас идва ли ви нещо наум?
Възрастната жена остави настрана бродерията си, приглади косата си и каза:
— Сетих се! По мое време имаше един старинен обичай, който ме беше впечатлил много, когато бях девица.
— Наистина ли, мадам? — оживи се Гауин. — Какво трябва да направя?
— Ами — започна лелята, усмихвайки се, докато си припомняше отминалото време, — трябва да отидеш до замъка на лейди Ан и да извикаш на всичките му обитатели, че тя е най-красивата дама на света!
— Не мога да разбера какъв смисъл има в това… — зачуди се Гауин, почесвайки се по главата.
— После — не спираше да обяснява лейди Елинор — ще предизвикаш на двубой всеки рицар от замъка, който не е съгласен с твоето твърдение… Поне неколцина рицари веднага ще се отзоват на предизвикателството ти, за да защитят честта на своите дами… Ти ще ги победиш — завърши тя самодоволно, — след което ще ги изпратиш при лейди Ан… Там те ще трябва да паднат на колене пред нея и да й кажат: „О, милейди, покорявам се пред вашата грация и красота!“
— Ох, лельо Елинор! — закикоти се Дженифър. — Наистина ли така правеха рицарите по твое време?
— Естествено! Че какво му има на този обичай? Дори бях чувала, че се е практикувал до неотдавна…
— Изобщо не се съмнявам — рече галантно сър Стефан, — че мнозина рицари са били победени от смелите поклонници на красотата ви, милейди, и са коленичели пред вас.
— Колко сте любезен, драги! — Плесна с ръце лелята. — Благодаря ви много за милите думи. Това доказва — добави тя на Гауин, — че на рицарството изобщо не му е минало времето!
— Това обаче няма да ми помогне особено — обади се младият оръженосец. — Докато аз самият не стана рицар, нямам право да предизвиквам други рицари… Родерик само ще ми се изсмее в лицето, и кой би могъл да го обвини?
— Навярно има и друг, по-изтънчен начин да спечелиш сърцето на своята дама… Надали всичко зависи само от физическата сила и умения… — включи се Дженифър.
Ройс се заслуша по-внимателно, надявайки се да подочуе нещичко, което да му помогне да смекчи нейното сърце.
— Например, милейди? — попита Гауин.
— Ами има музика, песни…
На Ройс му прилоша при мисълта да пее песнички на Дженифър. Дълбокият му баритон навярно би разлаял всички песове в околността.
— Когато беше паж, не се ли научи да свириш на лютня или на някакъв друг инструмент? — попита младата жена.
— Не, милейди — призна натъжено оръженосецът.
— Така ли? — Херцогинята беше изненадана. — Мислех си, че в подготовката на всички пажове влиза овладяването на някой музикален инструмент…
— Ако ме бяха пратили в замъка на някой семеен лорд, навярно сега нямаше да имам проблеми със свиренето. Обаче мен ме дадоха на Ройс, а той обичаше да казва, че лютнята е абсолютно безполезна в битка, освен ако не я размахам и не цапардосам врага си по главата с нея.
Юстас го изгледа сърдито, защото Гауин изобщо не помагаше на господаря си с тези думи, но младият мъж бе твърде увлечен от мисълта как да направи впечатление на лейди Ан, за да забележи.
— Няма ли нещо друго, което да мога да сторя? — попита той с надежда в очите.
— Точно така! — Плесна с ръце Джени. — Поезия! Можеш да я посетиш, след което да й изрецитираш някое стихотворение, което особено харесваш!
Ройс се намръщи, опитвайки се да си спомни някакво стихотворение, но единственото, за което се сещаше, беше:
Лицето на Гауин помръкна и той поклати глава.
— Май не знам никакви стихотворения… А! Сетих се! Веднъж Ройс ми каза едно. Започваше така: „Познавах аз една девойка, хей! Наричахме я всички…“