Сега обаче тя вярваше на всичко, което се говореше за него, и имаше пълните основания за това.
— Ако заплачеш — промълви лорд Уестморланд, — ще се почувстваш по-добре.
Ала той прекрасно знаеше, че това, което й предлагаше, беше невъзможно. Тя бе преминала през толкова трудности и изпитания, задържайки сълзите си. Ройс се съмняваше, че изобщо на този свят има нещо, което да е в състояние да я разплаче. Тя не бе плакала, когато му беше разказвала за смъртта на приятелката си Беки, не бе плакала и когато Уилям бе умрял. Едно четиринайсетгодишно момиче, което има достатъчно кураж да предизвиква своя брат на полето на честта, надали би се разплакало за съпруга си, когото ненавиждаше.
— Знам, че няма да ми повярваш — продума той с болка в гласа си, — но ще спазя клетвата си. Няма да нараня нито някого от семейството ти, нито който и да било от твоя клан по време на турнира. Заклевам се.
— Моля те, остави ме на мира — рече тя, мъчейки се да се изплъзне от прегръдките му.
Това му причини ужасна болка, но въпреки това той не я пусна.
— Джени — прошепна, а на нея й се прииска да умре, защото дори и в този момент начинът, по който произнасяше името й, я караше да се разтапя.
— Изобщо не ме наричай така — каза дрезгаво тя. Ройс си пое дълбоко дъх:
— Ще помогне ли, ако ти кажа, че те обичам?
Съпругата му се изтръгна от ръцете му и го изгледа хладно.
Той не се опита да я докосне отново.
— На кого се опитваш да помогнеш? — попита тя. Ръцете на херцога се отпуснаха покрай тялото му.
— Права си — рече той и излезе от стаята.
Два дни по-късно Джени излезе от параклиса, където си беше поговорила с отец Грегъри. Той се бе съгласил да остане в „Клеймор“, докато се намери свещеник за постоянно, и тя прекарваше доста време в разговори с него. Докато минаваше през двора, вниманието й бе привлечено от рицарите, които се упражняваха на въртящия се стълб. На върха му бе закрепена напречна греда, на единия край на която висеше чучело с доспехи и щит, а на другия — голяма торба, пълна с пясък. Упражняващият се трябваше да препусне с коня си към чучелото и да го прониже точно в гърдите. В случай, че не успееше, напречната греда се завърташе и удряше рицаря по гърба, а тя никога не пропускаше целта си.
Направи й впечатление, че Ройс не е сред хората си. Тя се огледа и го видя в далечния край на двора, където се упражняваше в езда със Зевс. Загледана в него, тя изобщо не усети как сър Годфри се приближава до нея и й казва:
— Зевс изобщо не е достигнал уменията на баща си. Липсва му цяла година сериозно обучение.
— Защо? — попита момичето. — На мен ми изглежда великолепен!
— Да, на външен вид е неотразим, но обърнете внимание на коляното на Ройс — как трябва да побутне с него хълбоците на жребеца, преди конят да направи завой. На Тор му бе необходимо едно единствено лекичко докосване като това — и той пипна с палец ръката на Дженифър. Тя си припомни как великолепното животно бе умряло само заради нея и веднага бе обзета от чувство на вина. — По време на битка язденето на подобен необучен кон може да ти коства живота.
Сър Юстас и Гауин, които бяха дочули последната забележка на сър Годфри, побързаха да успокоят младата жена:
— Не се тревожете, милейди! Ройс е най-добрият воин, който някога е стъпвал по тези земи! Сама ще се уверите в това по време на турнира!
Забелязал, че го наблюдават, Ройс обърна жребеца си към тях и се приближи до групата. Когато видя, че идва към тях, съпругата му се скри зад гърба на Юстас и Гауин, но сър Годфри издаде присъствието й.
— Защо не покажеш на лейди Дженифър как се справяш с въртящия се стълб? — захили се той.
— Няма нужда — отвърна херцогът. — Мисля, че тя се нагледа на достатъчно смешни изпълнения от ваша страна.
— Да, ама не е виждала как ти пропускаш целта — продължаваше да го дразни Годфри. — Давай, покажи ни!
Ройс неохотно поведе коня си към изходната точка, след което изведнъж го пришпори към бронираното чучело.
— Нарочно ли ще пропусне? — учуди се жена му.
— Гледайте рече гордо Гауин. — Надали има друг рицар, който да може да направи това…
Точно в този миг Черният вълк заби напълно преднамерено копието си в рамото на „рицаря“, а торбата с пясък се понесе светкавично към гърба му. Той обаче мълниеносно се наведе надолу, увисвайки отстрани на могъщия жребец. Торбата профуча над главата му, без да го докосне, а съпругата му за малко да изръкопляска от възхищение.
Тя погледна изумено първо към Юстас, после към Годфри и накрая към Гауин за обяснение.