Дженифър до такава степен беше зашеметена от мъката и чувството си за вина, че не можа да продума нищо. Когато излезе навън, късният следобед отстъпваше място на вечерта, а всички шотландци, които не бе успяла да види при пристигането си, се бяха събрали пред шатрата на баща й, за да я поздравят.
— Липсвахте ни, лейди Дженифър! — каза един оръжейник.
— Ще ви накараме да се гордеете с нас утре — извика един далечен неин братовчед, който изобщо не я беше харесвал преди, — тъй както вие ни накарахте да се гордеем с вас!
— Крал Джеймс — рече тържествено баща й — ми нареди да ти предам личните му поздравления и да ти напомня никога да не забравяш полята и планините на своята родина!
— Да ги забравя? — прошепна тя. — Как изобщо бих могла?
След което лорд Мерик я дари с толкова нежна и продължителна прегръдка, че на нея й се прииска никога да не се връща в „Клеймор“.
— Вярвам — добави той, докато й помагаше да се качи на коня си, — че леля Елинор се грижи отлично за всички вас…
— За всички нас? — повтори безизразно младата жена.
— Ами… — поправи се бързо той — тя нали продължава да прави чайове и лечебни отвари? За да съм сигурен, че си добре…
Младата жена кимна, мислейки си за честите разходки на леля Елинор в гората. Тъкмо щеше да потегли, когато очите й срещнаха умоляващия поглед на Брена и тя се сети за бележката, която сестра й бе изпратила предната нощ.
— Татко — започна колебливо Дженифър, — дали ще е възможно Брена да дойде с мен и да прекара вечерта в замъка? Утре ще дойдем заедно на турнира.
За секунда лицето на баща й сякаш се вкамени, след което на устните му се появи снизходителна усмивка и той попита:
— Можеш ли да гарантираш сигурността й?
Дъщеря му кимна утвърдително.
Няколко минути по-късно, когато Брена и Дженифър вече се бяха отдалечили заедно с техния ескорт, графът на Мерик продължаваше да стои заедно с единствения си останал син пред палатката си, зареял поглед към замъка, извисяващ се над долината. Мълчанието бе нарушено от Малкълм, който попита:
— Мислиш ли, че успяхме? — Беше вперил ледения си, презрителен взор в гърба на доведената си сестра.
Лорд Мерик кимна и рече:
— Напомнихме й за дълга й, а дългът й ще надделее над страстта, която й е останала към убиеца. Тя ще седи в нашия павилион, ще ликува с нас и ще освирква англичаните, а съпругът й и всичките му хора ще наблюдават това.
Малкълм изобщо не си правеше труда да крие презрението си към доведената си сестра.
— Да, но ще ликува ли, когато го убием на арената? Дълбоко се съмнявам. В нощта, когато дойдохме в „Клеймор“, тя направо му се хвърли на врата и го умоляваше да й прости, задето тя самата те беше помолила да бъде изпратена в манастир…
Графът на Мерик се обърна, а очите му проблеснаха като две ледени остриета в мрака.
— Моята кръв тече във вените й. Тя ме обича и ще се подчини на волята ми. Всъщност вече го е направила, само дето още не го съзнава…
Обленият от оранжевото сияние на факлите във грешен двор на замъка бе изпълнен с множество усмихнати гости и възторжени слуги, насъбрали се тук да наблюдават как Ройс ще посвети оръженосеца на Годфри в рицарство. Заради големия брой заинтересувани от церемонията — шестстотин знатни гости и триста слуги — бе решено тя да се проведе в двора, а не в параклиса, който беше обичайното място за този ритуал. Оръженосецът, мускулест млад мъж на име Бардрик, беше коленичил пред херцога, а облеклото му включваше дълга бяла туника, червена мантия и черен жакет. На главата си имаше алена качулка. Той беше прекарал последните двайсет и четири часа в параклиса на пост и молитви. На разсъмване младежът се бе изповядал пред отец Грегъри, който го беше причестил, и сега с трепет очакваше господарят му да го направи рицар.
Неколцина рицари и дами участваха в церемониалното му „въоръжаване“, като всеки бе понесъл някаква част от новите му доспехи. Когато всички части на бронята бяха донесени, херцогът погледна към съпругата си, която държеше в ръце златни шпори — върховния символ на рицарството — защото бяха забранени за всички, с изключение на рицарите.
Повдигайки леко краищата на зелената си кадифена рокля, Дженифър пристъпи напред и ги остави на тревата до краката на мъжа си. Докато правеше това, погледът й попадна на златните шпори на самия Ройс и тя се зачуди дали церемонията по посвещаване на Черния вълк в рицарство на бойното поле край Бозуърт е била толкова пищна и грандиозна като тази.