— Къде са танцуващите мечки тази нощ, скъпа? — обърна се херцогът към съпругата си, прегръщайки я. Като се изключат шегите му за танцуващите мечки, това беше най-хубавата Коледа през живота му.
— Не знам — засмя се тя, слагайки ръка на корема си. — Но навярно изглеждам така, като че ли съм изяла някоя от тях.
Въпреки напредналата си бременност Дженифър беше настояла „Клеймор“ и обитателите му да празнуват четиринайсетте дни от Бъдни вечер до Богоявление по традиционния начин, или така наречения „отворен дом“. В резултат на това през изминалите осем дни пиршеството се вихреше с пълна сила и всички пътници, които се озоваваха пред портите на замъка, бяха канени да се присъединят на трапезата. Предната нощ крепостта се бе превърнала в арена на невиждано дотогава празненство, устроено специално за слугите, крепостните селяни и жителите на селището. Имаше музика и коледни песни, изпълнени от специално поканените за целта менестрели, както и танцуващи мечки, жонгльори, акробати… дори и фокусници.
Дженифър беше изпълнила живота му с любов и смях, а ето че скоро щеше да го дари и с първата им рожба. Задоволството му беше толкова голямо, че дори поведението на Гауин не беше в състояние да развали настроението му. В съответствие с желанието на съпругата му да се празнува така, както повеляваше традицията, на Гауин му бе отредена ролята на Господаря на лошото управление. Това означаваше, че от три дни той седеше начело на голямата маса, като имитираше своя господар и се правеше на пълен идиот, даваше безобразни заповеди и вършеше и говореше такива неща, за които при всеки друг случай Ройс щеше незабавно да го изхвърли с ритници от „Клеймор“.
Точно сега Гауин се бе разположил удобно на голямата маса, облегнал се назад на стола си и прегърнал леля Елинор, очевидно подражавайки на начина, по който бе седнал херцогът.
— Ваша светлост — обърна се към него Господарят на лошото управление, имитирайки строгия глас на Ройс, когато изискваше незабавно подчинение, — вярно ли е, че прочутото ви прозвище идва от случката, в която сте убили вълк с голи ръце и сте изяли очите му на вечеря, когато сте били на осем години?
Джени избухна в неудържим смях, а Ройс я изгледа озадачено, преструвайки се на засегнат.
— Мадам — каза й той, — навярно се смеете, защото се съмнявате, че съм бил достатъчно силен да убия такъв звяр, когато съм бил невръстно хлапе… Нали?
— Не, милорд — отвърна, кикотейки се тя, — просто не мога да си представя как ядете някакви си очи, при положение че сте готов да не вкусите и хапка от ястие, което не е сготвено добре!
— Дяволски сте права! — възкликна херцогът.
— Сър! — извика му Гауин. — Не бягайте от темата, ако обичате! Не ни интересува каква част от вълка сте изяли. Това, което искаме да научим, е на колко години сте били всъщност, когато сте го сторили. Легендите се разминават по този въпрос и съобщават най-различна възраст — от четири до четиринайсет години!
— А вие как мислите? — попита Ройс.
— Според мен историята е вярна — обади се Дженифър. — Имам предвид онази част, че сте убили вълка като дете…
Устните на херцога трепнаха.
— Хенри ме кръсти така след битката на Бозуъртските поля…
— Защото сте убили някакъв вълк там, нали? С голи ръце? — Очите на оръженосеца блестяха от интерес.
— Защото — поправи го истинският лорд — имаше толкова много бой и толкова много схватки, а толкова малко храна… В края на битката Хенри погледна измършавялата ми фигура и тъмната ми коса и ми каза, че му напомням на изгладнял вълк.
— Не мисля, че… — започна превзето Гауин, но херцогът му хвърли такъв смразяващ поглед, че Господарят на лошото управление веднага млъкна.
Дженифър, която усети как болките от контракциите отново започват да я измъчват, кимна нетърпеливо към леля Елинор. Навеждайки се към съпруга си, тя му прошепна:
— Ще отида да си почина малко. Не ставай.
Той кимна и стисна ръката й.
Дженифър се изправи от мястото си, последвана от леля си. Когато минаваха покрай Арик, възрастната жена го потупа по гърба и му каза:
— Не си отворил подаръка си, мило момче.
През целия ден обитателите на „Клеймор“ бяха разменяли подаръци, но великанът се беше появил в замъка едва когато стана време за вечеря.
Арик се поколеба, после стовари голямата си ръка върху малкия, опакован в коприна предмет до големия поднос с храна пред него. Притеснен от обстоятелството, че изведнъж се оказа център на внимание за всички, седнали на масата, той се зае непохватно да го разопакова, вторачвайки се в масивната сребърна верижка, на която висеше малък кръгъл предмет. Исполинът изрази с безмълвно кимване своята благодарност, но възрастната жена не спря дотук. Тя се наведе към ухото му и прошепна: