— Сега е моментът да призовеш духа на орела. Дай ми ръка, затвори очи и съсредоточи цялото си внимание в краката — каза й той.
— Май е по-добре да изчакам тук — поколеба се момичето.
— Не. Ще преминем заедно — заяви нейният приятел.
Нямаха представа колко е дълбока ямата, но не смятаха да проверяват. Бандитът от шайката на Текс Армадильо, който бе паднал долу, се бе плъзнал, без никой да успее да го задържи. В един миг бе полетял във въздуха, сякаш увиснал на короната на Дървото на живота с разперени крака и ръце, омотан в черните си дрехи, като огромен прилеп. Илюзията бе траяла по-кратко от едно премигване с очи. С вик на неописуем ужас, човекът бе потънал в черната паст на кладенеца. Другарите му бяха чули удара на тялото му на дъното, а после се бе възцарила страшна тишина. За щастие Надя не знаеше нищо за това. Тя се вкопчи в ръката на Александър и стъпка по стъпка двамата стигнаха до отсрещната страна.
Когато отвориха следващата врата, приятелите се оказаха заобиколени от огледала. Огледала имаше и по стените, и по тавана, и по пода, и образите им се умножаваха до безкрай. На всичко отгоре стаята беше наклонена, като опряна на ръба си кофа. Не можеха да вървят изправени, наложи се да пълзят, подкрепяйки се един друг, изгубили напълно ориентация. Вратите не се виждаха, защото също бяха огледални. След няколко секунди вече им се повдигаше, усещаха, че главите им ще се пръснат, че губят разсъдък.
— Не гледайте настрани, забийте поглед в този, който върви отпред. Вървете плътно след мен, без да изоставате. Виждам посоката на екрана — нареди Александър.
— Не знам как ще открием изхода — каза Надя, напълно объркана.
— Ако отворим погрешната врата, вероятно ще се задейства поредната предохранителна мярка и ще останем затворени тук завинаги — предупреди ги принцът с обичайното си спокойствие.
— Нали затова разполагаме с най-съвременната технология — успокои го Александър, макар че той самият едва удържаше нервите си.
Всички врати бяха еднакви, но чрез GPS-а Александър разбра накъде да поемат. Кралят бе спирал на няколко места, преди да отвори верния изход. Алекс върна назад записа, за да проследи всички подробности и забеляза, че образът на краля, отразен в огледалото, е разкривен.
— Едно от огледалата е криво. Там е вратата — заключи той.
Когато Дил Бахадур се видя дебел и късокрак в едно от огледалата, той го натисна, то поддаде и тримата излязоха. Попаднаха в тесен и дълъг коридор, който се виеше около себе си, като спирала. Беше различен от останалите помещения в двореца, от които привидно нямаше излаз, но приятелите не се съмняваха, че ще открият такъв най-накрая, защото така показваше видеото. Нямаше къде да се изгубят, просто трябваше да продължават напред. Въздухът беше разреден и около тях се носеше фин прах, който изглеждаше златист на светлината на окачените на тавана малки светилници. От записа ставаше ясно, че кралят е преминал оттук бързо и без колебание, но това не означаваше, че мястото е безопасно: можеха да се натъкнат на незаписани от видеото капани.
Тримата навлязоха в коридора и се заоглеждаха — нямаха представа откъде ще се появи заплахата, знаеха само, че не бива да се разсейват нито за секунда. Едва направили няколко крачки, те усетиха, че стъпват върху нещо меко. Сякаш вървяха по опънато платнище, което се огъваше от тежестта на телата им.
Дил Бахадур закри устата и носа си с туниката и отчаяно замаха на приятелите си да го следват, без да спират: току-що бе разбрал, че под краката им всъщност има система от мехове. Прахът, който бяха забелязали на влизане, бликваше от дупките на пода при всяка тяхна стъпка. След няколко секунди въздухът така се сгъсти, че и на трийсет сантиметра не се виждаше нищо. Обзе ги неудържимо желание да кашлят, но те го потискаха доколкото можеха, за да не поглъщат цели шепи прах. Единственото решение бе да се опитат да стигнат до изхода възможно най-бързо. Хукнаха напред, стремейки се да сдържат дъха си, макар че при този дълъг коридор това изглеждаше невъзможно. Страхуваха се да не е някаква смъртоносна отрова, но решиха, че след като кралят е минавал често оттук, едва ли е така.
Надя беше добра плувкиня, защото бе отрасла край Амазонка, където животът протича на реката, и можеше да издържа повече от минута под вода. Това й помогна да сдържи дъха си по-добре от нейните приятели, но въпреки това се наложи да си поема на няколко пъти въздух. Даде си сметка, че Александър и Дил Бахадур са се нагълтали много повече със странния прах от нея. С няколко скока тя стигна до края на коридора, отвори единствената налична врата и дръпна двете момчета към прага.