В последната, най-просторната от всички, стая от охранителния лабиринт пред Златния дракон, демоните и зашеметяващите сцени изведнъж изчезнаха и бяха заменени от приказен пейзаж. Неразположението от наркотика отстъпи място на необяснима еуфория. Тримата се почувстваха леки, силни, непобедими. Под топлата светлина на стотици лоени светилници пред погледа им се появи градина, забулена от нежна розова омара, която струеше от пода и се издигаше до короните на дърветата. Хор от ангелски гласове галеше слуха им и всичко наоколо ухаеше силно на диви цветя и тропически плодове. Таванът бе изчезнал и над тях просветна небето като при залез-слънце, в което се рееха птици в ярко оперение. Те разтъркаха очи с недоверие.
— Това също е нереално. Сигурно сме още дрогирани — прошушна Надя.
— Всички ли виждаме едно и също? Аз виждам парк — добави Александър.
— Аз също — обади се Надя.
— И аз. Ако и тримата виждаме едно и също, не става дума за видения. Това е клопка, може би най-опасната от всички. Предлагам да не докосваме нищо и да преминем бързо… — предупреди ги Дил Бахадур.
— Значи не сънуваме? Това прилича на Райската градина — продължи Александър, все още леко замаян от златистия прах в предишната зала.
— Каква градина? — запита Дил Бахадур.
— Райската, в Библията пише за нея. Там Създателят е заселил първата двойка човешки същества. Мисля че във всички религии има подобна градина. Раят — място на вечна красота и щастие — обясни Александър.
Същевременно му хрумна, че може би виждат виртуални картини или кинопрожекция, но веднага отхвърли тази мисъл: подобна съвременна технология тук беше изключена — дворецът бе строен преди много векове.
През омарата, сред която пърхаха нежни пеперуди, към тях пристъпиха три човешки фигури: две изключително красиви девойки и един юноша с развети от лекия бриз копринени коси, облечени в ефирна бродирана коприна, с големи криле със златисти пера. Те се носеха с невероятна лекота, протягаха към тях ръце и ги викаха. Изкушението да се присъединят към прозрачните създания и да полетят на воля с тях, носени от мощните им криле, бе почти неустоимо. Александър пристъпи крачка напред, хипнотизиран от една от девойките, а Надя се усмихна на непознатия момък, но Дил Бахадур прояви достатъчно здрав разум и задържа приятелите си за ръцете.
— Не ги докосвайте, те носят смърт. Това е градината на изкушенията — предупреди ги той.
Но Надя и Александър, в пълно умопомрачение, се теглеха и се опитваха да се откопчат от принца.
— Те не са истински, нарисувани са на стените, а може би са статуи. Не им обръщайте внимание — повтаряше им той.
— Но те се движат и ни викат… — прошепна Александър заслепен.
— Това е измама, оптическа илюзия. Вижте там! — извика Дил Бахадур и ги застави да погледнат към един ъгъл на градината.
На земята, върху леха от нарисувани цветя, лежеше безжизнен един от сините разбойници. Дил Бахадур насила завлече приятелите си до него. Наведе се, обърна тялото и те видяха каква ужаса смърт бе застигнала този човек.
Воините на Скорпиона бяха навлезли във вълшебната градина като в сън, опиянени от златистия прах, който ги караше да приемат за истинско всичко пред очите си. Те бяха първични, животът им минаваше на гърба на коня, спяха на твърдата земя, насилието, страданието и нищетата бяха тяхно ежедневие. Не знаеха що е красота и нежност, не разбираха от музика, цветя и ухания, от пеперуди, като в градината пред тях. Техни кумири бяха змиите, скорпионите и кръвожадните божества от индийския пантеон. Страхуваха се от демоните и от ада, но не бяха чували за рая, нито за ангелски създания, подобни на тези от последния капан в Свещеното пространство. За тях грубиянското приятелство помежду им бе най-сходно с близостта и любовта. Текс Армадильо ги бе заставил с пистолет в ръка да не спират в омагьосаната градина, но един от тях все пак се бе поддал на изкушението.