Разбойникът протегнал ръка и докоснал една от красивите крилати девици. Усетил че е студена като мрамор, ала тъканта не била гладка като мрамора, а грапава като шкурка или скълцано стъкло. Той отдръпнал пръсти изненадан и видял драскотина на дланта си. В същия миг кожата му започнала да се напуква и цепи и плътта му бързо се стопила като от огън до костта. Писъците му привлекли вниманието на останалите, но никой не бил в състояние да му помогне: смъртоносната отрова вече била проникнала в кръвоносните съдове и разяждала светкавично ръката му като киселина. Нещастникът издъхнал за по-малко от минута.
Сега Александър, Надя и Дил Бахадур стояха пред мъртвото тяло, което отровата бе изсушила като мумия за тези няколко дни. Трупът се бе смалил и пред тях лежеше скелет с черна, залепнала по костите кожа, с натрапчивата миризма на гъби и плесен.
— Както ви казах, може би е по-добре да не докосвате нищо… — повтори принцът, но предупреждението му вече беше излишно: гледката бе извадила Надя и Александър от унеса.
Тримата приятели най-сетне се озоваха в залата на Златния дракон. Макар да не я бе виждал никога, Дил Бахадур я позна на мига по описанията на монасите от четирите манастира, където бе усвоил шифъра. Ето ги стените, покрити с тънки листове позлата, гравирани с релефни сцени от живота на Сиддхартха Гаутама, полилеите от масивно злато със свещи от пчелен восък, изящните лоени лампи със златни филигранни абажури, златните кадилници за благовонни смоли и тамян. Злато, злато навред. Същото злато, което бе събудило алчността на Текс Армадильо и сините мъже, не оказваше никакво влияние върху Дил Бахадур. Александър и Надя, на които жълтият метал им се струваше по-скоро грозен.
— Ще бъде ли неуместно, ако те помолим да ни кажеш какво търсим тук — предложи Александър на принца, без да успее да избегне иронията в гласа си.
— А самият аз не знам може би — отвърна Дил Бахадур.
— Защо баща ти настоя да дойдеш? — поиска да узнае Надя.
— За да се допитам до Златния дракон навярно.
— Но него вече го няма! Крадците са оставили само тоя черен камък с парченце кварц — явно постаментът, върху който е стояла статуята — възкликна Александър.
— Това е Златният дракон — уведоми ги принцът.
— Кое?
— Каменната основа. Те са отнесли една много красива статуя, но предсказанията всъщност са дело на камъка. Това е тайната на владетелите, която дори монасите от манастирите не знаят. Това е тайната, която ми довери баща ми и която вие никога не ще можете да повторите.
— Как се задейства?
— Първо трябва да задам въпроса на езика на йетите, тогава кварцът в камъка започва да вибрира и издава звук, който после аз трябва да изтълкувам.
— Занасяш ли ме? — попита Александър.
Дил Бахадур не го разбра. Той нямаше ни най-малко намерение да носи никого където и да било.
— Да видим как става. Какво смяташ да го попиташ? — обади се винаги практичната Надя.
— Може би най-важното е да узнаем каква е моята карма, за да изпълня съдбата си, без отклонения — реши Дил Бахадур.
— Значи предизвикахме смъртта, за да дойдем тук и да попитаме за твоята карма? — сопна му се Александър.
— Това мога и аз да ти го кажа: ти си добър принц и ще бъдеш добър крал — добави Надя.
Дил Бахадур помоли приятелите си да седнат в дъното на залата и да мълчат, след което се приближи до платформата, на която преди се бяха опирали лапите на приказната статуя. Запали кадилниците е тамян и свещите, сетне седна с кръстосани нозе и остана така известно време, което на Надя и Александър им се стори безкрайно дълго. Престолонаследникът потъна в безмълвна медитация, за да потисне тревогата и да освободи съзнанието си от всяка мисъл, желание, страх и любопитство. Разтвори се отвътре като лотос, както му бе показвал неговият учител, за да приеме енергия от вселената.
Първите тонове прозвучаха по-скоро като шепот, но скоро песнопението на принца се превърна в мощен рев, който извираше от земните недра, гърлен звук, какъвто Надя и Александър никога не бяха чували. Трудно им беше да повярват, че слушат човешки глас, по-скоро им се струваше, че огромен тъпан тътне насред необятна пещера. Дрезгавите ноти бликаха една след друга, извисяваха се, после слизаха надолу, добиваха ритъм, обем и бързина, сетне утихваха, за да забучат отново, като морските вълни. Всеки тон се блъскаше в златните стени и отзвучаваше усилен многократно. Изумени, Надя и Александър усещаха вибрацията в корема си, сякаш те сами я създаваха. Скоро доловиха, че към песента на принца се е прибавил втори, много по-различен глас: това бе отговорът на малкия къс жълтеникав кварц, инкрустиран в черния камък. Дил Бахадур замълча, за да чуе посланието, което продължаваше да се носи във въздуха като ехо на огромни бронзови камбани, звънтящи в унисон. Беше напълно съсредоточен, нито един мускул по тялото му не трепваше, а умът му запаметяваше нотите четири по четири и едновременно ги превеждаше на идеограмите на отмрелия език на йетите, който бе изучавал в продължение на дванайсет години.