От едната страна до компютъра стоеше кана леден чай с водка: взривоопасна смес, с чието изобретяване Кейт много се гордееше, а от другата — незапалената й моряшка лула. Беше си наложила да намали пушенето, защото кашлицата не й даваше мира, но държеше лулата заредена, за компания: миризмата на черен тютюн повдигаше духа й. „Не са кой знае колко много пороците, които една шейсет и петгодишна вещица може да си позволи“, разсъждаваше тя. Не беше склонна да се отказва от нито един от лошите си навици, но ако не престанеше да пуши, дробовете й щяха да се пръснат.
От шест месеца Кейт се опитваше да изправи на крака Фондация „Диамант“: беше я основала заедно с прочутия антрополог Людовик Льоблан, макар че, между другото, го считаше за свой враг. Тя ненавиждаше този вид работа, но не я ли свършеше, нейният внук Александър никога нямаше да й прости. „Аз съм човек на действието, пиша статии за пътешествия и приключения, а не бюрократ“, въздишаше тя след всяка глътка чай с водка.
Освен че се бореше с проблемите около Фондацията, на два пъти й се бе наложило да лети до Каракас, за да дава показания по делото срещу Мауро Кариас и доктор Омайра Торес, обвинени за смъртта на стотици индианци, заразени с шарка. Мауро Кариас не се бе явил на заседанията: той лежеше в безсъзнание в някаква частна клиника. Жалко, че ударът, с който го бяха повалили индианците, не го бе изпратил на оня свят.
Нещата около Кейт Колд започваха да се сгъстяват, след като списание „Интернешънъл джеографик“ й поръча да направи репортаж за Кралството на Златния дракон. Не биваше да отлага много пътуването — току-виж го възложили на друг репортер, — но преди да замине, трябваше да излекува кашлицата си. Далечната малка страна бе кацнала сред хималайските върхове и климатът там беше прекалено суров: температурите често се променяха с трийсет градуса за няколко часа. Естествено, мисълта да отиде лекар дори не й минаваше през ум. Никога през живота си не беше ходила, та сега ли? Имаше твърде лошо мнение за специалистите, които печелеха на час. На нея й плащаха на брой думи. Изглеждаше й очевидно, че никой лекар нямаше сметка пациентът му да оздравее, и затова залагаше на домашните лекове. Вярваше безрезервно в парчето дървесна кора, донесено от Амазония, благодарение на което дробовете й щяха да станат като нови. Един шаман-столетник, на име Уалимаи, я бе уверил, че с това средство се лекували болестите на носоглътката. Кейт смилаше кората с пасатора, прибавяше я към чая си с водка, за да смекчи горчивия й вкус, и през целия ден я пиеше с най-голямо усърдие. Но, както в момента обясняваше тя на професор Людовик Льоблан по имейла, цярът още не бе дал резултат.
Взаимната омраза даряваше с щастие както Кейт, така и Льоблан и те не пропускаха случай да го изразят. Поводи не им липсваха: двамата бяха неизбежно свързани чрез фондация „Диамант“ — той беше председател, а тя управляваше парите. Общото дело ги принуждаваше да поддържат почти ежедневна връзка и те я осъществяваха по електронната поща, за да не се налага да си чуват гласовете по телефона. Стремяха се да се виждат колкото може по-рядко.
Фондация „Диамант“ бе учредена в защита на племената по Амазонка като цяло и на Хората от мъглата в частност, както настояваше Александър. Професор Людовик Льоблан твореше дебел академичен труд за същото племе и за собствена си роля в това приключение, макар че всъщност не точно той, а Александър Колд и бразилската му приятелка Надя Сантос, бяха спасили индианците от геноцид като по чудо. Спомените за онези седмици в селвата винаги предизвикваха у Кейт усмивка. Когато се отправиха към Амазония, внукът й беше едно разглезено мамино синче, а когато се върнаха, скоро след това, вече бе станал истински мъж. Александър или Ягуар, както си беше наумил, че следва да бъде наричан, се бе проявил като храбрец, редно беше да му го признае. Гордееше се с него. Фондацията бе създадена благодарение на Алекс и на Надя; без тях проектът щеше да остане само като пожелание: те двамата го бяха финансирали.
Първоначално професорът държеше организацията да бъде кръстена „Людовик Льоблан“ с убеждението, че неговото име ще привлече пресата и бъдещи дарители, но Кейт не му бе позволила да се доизкаже.
— Преди да сложите капитала, осигурен от собствения ми внук, на свое име, ще трябва да минете през трупа ми, Льоблан — бе го пресякла тя.
Антропологът се бе примирил, защото трите приказни диаманти от Амазония се намираха у Кейт. И той като бижутера Розенблат не вярваше на нито една дума от историята за невероятните камъни. Диаманти в орлово гнездо? Как ли пък не! Професорът подозираше, че тамошният им водач Сесар Сантос, бащата на Надя, има достъп до някоя тайна мина в джунглата и момичето беше отмъкнало диамантите оттам. Блазнеше го идеята да се върне в Амазония и да убеди водача да подели с него съкровището. Налудничав блян, защото вече беше стар, ставите го боляха и нямаше сили да пътува до места без климатик.