Колекционера бе научил, че по време на китайското нашествие, когато манастирът бил сринат, а някои от монасите — избити, принцът-престолонаследник на Кралството на Златния дракон успял да избяга през планинските проходи, предрешен като селянин, и да стигне до Непал, откъдето, пак тайно, се завърнал в родината си.
Тибетските първосвещеници не смогнали да завършат обучението на младежа, но неговият баща, кралят, продължил лично с уроците. Ала не успял да му даде необходимата подготовка по умствените и духовни практики, каквато той самият притежавал. Когато китайците нападнали манастира, монасите все още не били отворили окото върху челото на принца, което щяло да го направи способен да вижда аурата на хората и да съди по нея за характера и намеренията им. Все още не бил достатъчно вещ и в изкуството на телепатията, за да чете мисли. Баща му нямал възможност да му предаде всички тези познания, но въпреки това след неговата смърт принцът се възкачил с достойнство на престола. Той познавал издълбоко учението на Буда и с времето доказал, че притежава необходимите качества за да управлява, практически усет за да раздава справедливост, и извисен дух за да попречи на властта да го поквари.
Когато седнал на трона, бащата на Дил Бахадур тъкмо бил навършил двайсет години и мнозина мислели, че не ще бъде в състояние да води страната, както предишни повелители на този народ, ала новият крал проявил зрялост и мъдрост още в самото начало. Колекционера бе научил, че монархът царувал повече от четирийсет години и по време на неговото управление страната живеела в мир и благоденствие.
Владетелят на Кралството на Златния дракон не се поддавал на чужди влияния, особено от Запада, който според него въплъщавал една твърде опасна за ценностите господствали открай време в родината му материалистична и упадъчна култура. Официалната държавна религия била будизмът и той не смятал да прави промени в това отношение. Всяка година се провеждало допитване за установяване степента на задоволство у народа: то не се свеждало до липсата на трудности — по-голямата част от тях са неизбежни, — а до състрадателното и духовно отношение на жителите. Правителството не поощрявало туризма и всяка година допускало в страната само ограничен брой експерти. Затова туристическите агенции я наричали Забраненото кралство.
Въведена наскоро, телевизията излъчвала по няколко часа дневно и то програми, които кралят смятал за безобидни, като спортни предавания, научно-популярни или анимационни филми. Националната носия била задължителна, западното облекло било забранено на обществени места. Отменянето на тази забрана било едно от най-настоятелните искания на студентите, които милеели за американските джинси и маратонки, но монархът бил непреклонен по този въпрос, както и по много други. Той разчитал на безусловната подкрепа на останалата част от населението, което се гордеело с традициите си и нехаело за чуждоземните привички.
Колекционера знаеше много малко за Кралството на Златния дракон — неговите исторически и географски богатства изобщо не го интересуваха. Нямаше никакво намерение да го посещава. Не беше негов проблем и присвояването на вълшебната статуя: за целта той щеше да плати астрономическа сума на Специалиста. Ако този предмет можеше да предсказва бъдещето, както го уверяваха, Колекционера щеше да осъществи последната си мечта: да стане номер едно, най-богатия човек на земята.
Промененият глас на събеседника му от Хонконг потвърди, че операцията е в ход и че можел да очаква резултат до три-четири седмици. Макар че клиентът не запита, Специалиста му съобщи цената за услугата и тя беше толкова висока, че Колекционера скочи на крака.
— А ако се провалите? — поиска да разбере вторият по богатство в света, след като се успокои, втренчил поглед в показалеца си, по който бе полепнало жълтеникавото вещество, извадено току-що от носа му.
— Аз никога не се провалям — бе лаконичният отговор на Специалиста.