— Нима се боиш от гибел, Дил Бахадур? — запита го с усмивка Тенсинг.
— Не, почитаеми учителю. Мигът на смъртта ми е записан от съдбата още преди да се родя. Ще умра, когато приключа делото си в този живот и духът ми бъде готов да полети; страх ме е да не си строша всички кокали и да остана жив там долу — отвърна младежът, сочейки страховитата пропаст зейнала пред краката им.
— Това навярно ще е неприятно — съгласи се весело ламата. — Ако разтвориш ума и сърцето си, ще ти се стори по-лесно — добави той.
— Какво ще направите, ако падна урвата?
— Стигне ли се дотам, може би ще трябва да помисля. Но сега съзнанието ми е заето с друго.
— Може ли да знам с какво, учителю?
— С красивата гледка — отвърна монахът, сочейки безкрайната верига от планини, девствения сняг и искрящото небе.
— Прилича на лунен пейзаж — отбеляза младежът.
— Нима?… В коя част на луната си бил, Дил Бахадур? — попита ламата, прикривайки нова усмивка.
— Все още не съм стигал толкова далеч, учителю, но така си го представям.
— На луната небето е черно и няма подобни планини. И сняг няма, всичко е само скали и прах с цвят на пепел.
— Някой ден навярно ще мога да предприема астрално пътешествие до луната, по примера на моя почитаем учител — съгласи се ученикът.
— Може би…
След като ламата закрепи добре пръта, двамата свалиха туниките и наметалата си, за да не пречат на движенията им, и разпределиха товара си в четири вързопа. Ламата приличаше на атлет. Плещите и ръцете му бяха изваяни от мускули, вратът му бе широк колкото бедрото на нормален човек, а краката му приличаха на дънери. Невероятното му тяло на воин видимо контрастираше с добросърдечното му изражение, топли очи и нежни, почти женски устни, винаги разтеглени в усмивка. Тенсинг вдигна вързопите, завъртя ръката си като крило на мелница и един по един ги прехвърли на другия бряг на урвата.
— Страхът е нещо нереално, Дил Бахадур, той съществува само в съзнанието ти, както всичко останало. Нашите мисли оформят онова, което смятаме за истинско — каза монахът.
— В момента в съзнанието ми се оформя една доста дълбока пропаст, учителю — промърмори принцът.
— А в моето — един доста сигурен мост — отвърна ламата.
Той махна за сбогом на младежа, замръзнал в очакване на снега, после тръгна към бездната, стъпи с десния крак в средата на дървения прът, оттласна се напред и за част от секундата се приземи върху левия си крак на отсрещния бряг. Дил Бахадур повтори примера му не толкова умело и бързо, но без да издава с нищо напрежението си. Учителят забеляза блесналите по кожата му капчици пот. Двамата бързо се облякоха и продължиха напред.
— Много ли остава? — поиска да узнае Дил Бахадур.
— Може би.
— Ще бъде ли нетактично, ако ви помоля да не ми отговаряте винаги с „може би“, учителю?
— Може би — засмя се Тенсинг и след кратко мълчание добави, че според указанията в пергамента, трябва да продължат на север. Тепърва предстояла най-тежката част от пътя.
— Виждали ли сте Снежния човек, учителю?
— Той е като дракон, от ушите му излиза огън и има четири чифта ръце.
— Невероятно! — възкликна младежът.
— Колко пъти съм ти казвал да не вярваш на всичко, което чуеш? Търси твоята собствена истина — разсмя се ламата.
— Учителю, сега не става дума за поуките на Буда, нали просто разговаряме… — въздъхна засегнат ученикът.
— В този живот не съм виждал нито един Снежен човек или йети, но ги помня от предишното си съществуване. Техният произход е също като нашия. Преди няколко хиляди години и те са имали почти толкова развита цивилизация, колкото и човешката, но сега са съвсем първични и с ограничен ум.
— Какво ги е сполетяло?
— Йетите са доста агресивни. Избивали се един друг и разрушили всичко, което притежавали, включително земята. Оцелелите избягали към хималайските върхове и там расата им започнала да деградира. Сега са като диви зверове — обясни ламата.
— Много ли са?
— Всичко е относително. Ще ни се сторят много, ако ни нападнат, и малко, ако се държат приятелски. Така или иначе не живеят дълго, но пък се размножават лесно, следователно в долината сигурно има не един и двама. Разположили са се на непристъпно място, където никой не може да ги открие, но понякога някои от тях излизат да търсят храна и се изгубват. Може би това е причина за следите, приписвани на „отвратителния Снежен човек“, както обикновено наричат йетите — отвърна монахът.
— Следите са огромни. Сигурно са като великани. Дали са все още така нападателни?