През първите дни животът в нюйоркския апартамент се оказа труден за Бороба и нейната господарка, но те бързо се научиха да се ориентират по улиците и си намериха приятели в квартала. Навсякъде привличаха вниманието. Маймуна, която се държи като човек, и момиче с пера в косата, бяха необичайно зрелище дори за този град. Хората им предлагаха сладкиши, а туристите ги щракаха с фотоапаратите си.
— Ню Йорк е като едно голямо село, Надя. Всеки квартал има свои особености. Щом се запознаеш с иранеца от магазина, с виетнамеца от пералнята, със салвадореца-пощальон, с моя приятел италианеца от кафенето, и с още неколцина души, ще се почувстваш като в Санта Мария де ла Лювия — обясни й Кейт и много скоро момичето се убеди, че е била права.
Писателката посрещна Надя като принцеса, докато мислено си повтаряше, че по-нататък ще дойде ред да я стегне. Разходи я навсякъде, заведе я да пият чай в хотел „Плаза“, повози я с файтон из Сентрал Парк, качи я на върха на небостъргачите, на Статуята на Свободата. Трябваше да й покаже как да се вози на асансьор и на ескалатор, как да използва въртящите се врати. Ходиха също на театър и на кино, непознати развлечения за Надя, но най-много я впечатли една ледена пързалка за кънкьори. Свикнала с тропика, тя не спираше да се удивлява колко студен и бял беше ледът.
— Скоро ще ти дойде до гуша от ледове и снегове, защото смятам да те взема с мен на Хималаите — каза й Кейт Колд.
— Къде е това?
— На другия край на света. Ще имаш нужда от здрави обувки, дебели дрехи и непромокаемо яке.
Репортерката намираше за великолепна идеята да вземе със себе си Надя в Кралството на Златния дракон — така малката щеше да види повече свят. Купи й топли дрехи и подходящи обувки, бебешка грейка за Бороба, както и специална пътна чанта за домашни любимци: черен куфар с мрежа, за да влиза въздух и да може животното да гледа навън, подплатен с мека агнешка кожа, със съдинки за вода и храна. Не пропусна да набави и памперси. Никак не им беше лесно да ги сложат на маймуната, въпреки обстойните обяснения на Надя на езика, на който тя се разбираше с нея. За пръв път в безметежното си съществуване Бороба ухапа човек. Кейт Колд ходи с превръзка на ръката цяла седмица, но животното се научи да върши естествените си нужди в памперса, нещо абсолютно необходимо за дългото пътешествие, което се готвеха да предприемат.
Кейт не бе казала на Надя, че Александър ще се присъедини към тях на летището. Искаше да изненада и двамата.
Малко след това в салона на самолетната компания се появиха Тимоти Брус и Жоел Гонсалес. Фотографите не бяха виждали писателката и децата от пътуването по Амазонка. Прегърнаха ги сърдечно, а в това време Бороба скачаше по главите им, очарована от срещата със старите си приятели.
Жоел Гонсалес повдигна фланелката си и гордо показа следите от яростната прегръдка на няколко метровата анаконда, която за малко не го бе пратила на оня свят. Беше му счупила няколко ребра и гърдите му щяха да останат хлътнали завинаги. Тимоти Брус, от своя страна, изглеждаше почти красив, въпреки длъгнестото си конско лице, и при разпита на неумолимата Кейт си призна, че си е оправил захапката. Вместо едрите жълти и криви зъби, които преди му пречеха да си затваря устата, сега се перчеше с ослепителната си усмивка.
В осем вечерта петимата се натовариха на самолета за Индия. Полетът продължи цяла вечност, но на Александър и Надя им се стори кратък: толкова много неща имаха да си разказват. С облекчение забелязаха, че Бороба е спокойна, сгушена като бебе върху агнешката кожа. Докато останалите пътници се опитваха да дремят на тесните седалки, те разговаряха увлечено и гледаха филми.
Тимоти Брус едва сместваше дългите си крайници в ограниченото разстояние между седалките и час по час ставаше да прави йога упражнения на пътеката, за да не се схване. Жоел Гонсалес се чувстваше по-удобно, защото беше нисък и мършав. Кейт Колд имаше своя система за дългите полети: две хапчета за сън с няколко глътки водка. Ефектът беше като удар с боздуган по черепа.
— Ако в самолета има терорист с бомба, не ме будете — инструктира ги тя, преди да покрие чело с одеялото и да се свие като скарида на седалката си.
Три реда зад Надя и Александър пътуваше някакъв мъж с дълга коса, събрана в десетки тънки плитки и завързана на тила с кожена лента. На врата му висеше наниз от мъниста, а на гърдите — велурена торбичка с черна каишка. Носеше избелели каубойски панталони, износени ботуши с високи токове и широкопола тексаска шапка, нахлупена до очите, която, както забелязаха по-късно, не сваляше дори по време на сън. Децата си казаха, че вече е попреминал възрастта да се облича по този начин.