— Може да е поп певец — предположи Александър. Надя не знаеше какво е това и Александър реши че ще му е много трудно да й обясни. Даде си дума при първа възможност да предаде на приятелката си поне основните познания по естрадна музика, които всеки уважаваш себе си младеж трябваше да притежава.
Двамата изчислиха, че, ако се съдеше по бръчките около очите и устата на силно загорялото му лице, чудакът-хипи трябва да беше надхвърлил четирийсетте. Онова, което се подаваше от завързаната му на опашка коса, беше сиво на цвят, като стомана. Но на колкото и години да беше, непознатият изглеждаше в отлична форма. Бяха го видели най-напред на летището в Ню Йорк, с вълнена торба и спален чувал, окачен с колан на рамото му. После го бяха забелязали да дреме, с шапката на глава, на една пейка на лондонското летище, в очакване на полета си, и ето че сега пътуваше в техния самолет на път за Индия. Кимнаха му отдалеч.
Миг след като пилотът изключи сигнала за предпазните колани, мъжът стана да се разтъпче по пътеката и да опъне мускулите си. Приближи се до Надя и Александър и им се усмихна. На двамата им направи впечатление колко светлосини и безизразни са очите му, като че ли беше хипнотизиран. Усмивката му раздвижваше бръчките по лицето, но си оставаше само до устните. Очите изглеждаха мъртви. Непознатият запита Надя какво има в куфарчето на коленете й и тя му показа Бороба. Като видя маймуната в пелени, мъжът гръмко се разсмя.
— Казват ми Текс Армадильо, заради ботушите — кожата им е от щитоносец, нали разбирате? — представи се той.
— Надя Сантос, от Бразилия — каза момичето.
— Александър Колд, от Калифорния.
— Забелязах, че носите туристически справочник за Забраненото кралство. Видях ви да го разглеждате на летището.
— Натам сме тръгнали — уведоми го Александър.
— Доста малко туристи посещават тази страна. Доколкото знам, приемали не повече от стотина чужденци на година — продължи Текс Армадильо.
— Пътуваме с екип на „Интернешънъл джеографик“.
— Така ли? Виждате ми се прекалено млади за сътрудници на списанието — отбеляза той с насмешка.
— Прав сте — отвърна Александър, решил да не се впуска в излишни обяснения.
— И аз имам същите планове, само дето не знам дали в Индия ще успея да получа виза. В Кралството на Златния дракон не гледат с добро око на хипита като мен. Мислят, че отивам в страната само заради наркотиците.
— Много наркотици ли има там? — заинтересува се Александър.
— Марихуаната и опиумът растат навсякъде в диво състояние, само се навеждаш и береш. Безкрайно удобно.
— Това сигурно е голям проблем — отсъди Александър, учуден, че баба му нищо не беше споменала.
— Не е никакъв проблем. Местните хора ги използват само за медицински цели. Те дори не подозират какво богатство притежават. Представяте ли си колко доходен може да се бъде износът им? — каза Текс Армадильо.
— Представям си — отговори Александър. Не му харесваше насоката, която бе взел разговорът, не му харесваше и този мъж с мъртви очи.
5
Кобрите
На другата сутрин кацнаха в Делхи. Кейт Колд и фотографите, свикнали с дългите полети, се чувстваха доста добре, докато Надя и Александър, които не бяха мигнали, изглеждаха като оцелели след земетресение. И двамата не бяха подготвени за зрелището, което ги очакваше в този град. Горещината ги зашлеви като плесница. Едва излезли от летището, те се оказаха обкръжени от пълчища мъже, които един през друг им предлагаха да им носят багажа, да ги разведат наоколо или да си купят най-различни неща: от покрити с мухи парчета банани до статуи на божества от индийския пантеон. Петдесетина хлапета се мъчеха да се доближат, протегнали ръчици за дребни монети. Някакъв прокажен, с наполовина проядено от болестта лице и без пръсти, се притискаше към Александър, просейки милостиня, докато един от пазачите на летището не го заплаши с палката си.
Тълпи от хора със смугли лица, фини черти и огромни черни очи ги заобикаляха от всички страни. Александър, свикнал на минимално приемливото разстояние от половин метър, обичайно за хората в родината му, се почувства в плен на навалицата. Едва успяваше да си поеме дъх. Изведнъж забеляза, че Надя е изчезнала, погълната от човешкия мравуняк, и го обзе паника. Започна да я вика разтревожено, мъчейки се да се отскубне от ръцете, които го дърпаха за дрехите, докато след няколко мъчителни минути успя да зърне на известно разстояние шарените пера върху конската й опашка. Проправи си път с лакти, сграбчи я за ръката и я повлече, следвайки уверените крачки на баба си и на фотографите — те бяха посещавали Индия няколко пъти и познаваха обстановката.