— Не забравяй, че той ти спаси живота, когато тълпата едва не те стъпка…
— Е, да, но има нещо в него, което не ми харесва.
— Защо?
— Изпитвам чувството, че е предрешен. Не ми се вярва да е наистина хипи, тръгнал за дрога, както твърдеше в самолета. Забеляза ли мускулите му? Ходи като каратист от филмите. Никое хипи наркоман не изглежда така — добави Александър.
Зачакаха скрити зад масата туристи, без да го изпускат от поглед. Изведнъж на няколко крачки от Текс Армадильо изникна висок мъж със синьо-черна туника и чалма, почти като цвета на кожата му. На широкия му пояс висеше извит нож с кокалена дръжка. Очите му святкаха като въглени върху тъмното лице с дълга брада и гъсти вежди.
Алекс и Надя забелязаха как новодошлият и американецът се поздравиха, сякаш се познаваха, след което изчезнаха безмълвно един след друг зад близката чупка на зида и, без да се наговарят, решиха да проверят каква е работата. Момичето заповяда шепнешком на Бороба да стои мирно и тихо и маймуната увисна на гърба на приятелката си като раница.
Залепени до стените, те последваха Текс Армадильо на разстояние от няколко метра, криейки се зад колоните. Понякога американецът изчезваше от погледите им не само заради усложнената архитектура на крепостта, а и заради очевидното му желание да остане незабелязан, но с безпогрешния си инстинкт Надя бързо успяваше да го открие. Бяха се отдалечили доста от останалите туристи, така че вече не чуваха гласовете им и не виждаха никого. Прекосяваха зали, слизаха по тесни стълбища с изтрити от употреба и от времето стъпала, обикаляха по безкрайни коридори с чувството, че се движат в кръг. Към противната миризма се прибави и нарастващо жужене, като че ли цвърчеше цял хор от щурци.
— Не бива да слизаме повече, Орлице. Това са плъхове. Много са опасни — каза Александър.
— След като тия двамата могат да влизат в подземията, защо и ние да не можем? — отвърна тя.
Двамата приятели продължиха пътешествието си мълчаливо, защото забелязаха, че ехото повтаря и усилва думите им. Александър се питаше дали ще могат да намерят обратния път, но се въздържа да изкаже страховете си на висок глас, за да не уплаши приятелката си. Не каза нищо и за вероятността да попаднат на змийски гнезда, защото след като я беше видял с кобрите, подобни тревоги му се сториха неоснователни.
Първоначално през малките отвори на таваните и стените навлизаше светлина, но после им се наложи да вървят дълго време в пълен мрак, опипвайки стените. Тук-там мъждееше по някоя слаба крушка и те виждаха плъховете да се стрелкат покрай зидовете. От тавана заплашително висяха електрически кабели. Забелязаха, че подът е влажен и че на места текат вади от воняща вода. Много скоро краката им подгизнаха и Александър се опита да не мисли какво ще се случи в случай на късо съединение. Смъртта от токов удар обаче го плашеше по-малко, отколкото плъховете наоколо, които ставаха все по-агресивни.
— Не им обръщай внимание, Ягуар. Те не смеят да се приближат, но подушат ли, че ни е страх, ще ни нападнат — прошепна Надя.
Текс Армадильо отново изчезна. В момента се намираха в малко сводесто помещение — стар склад за муниции и провизии. Три отвора водеха към привидно безкрайни черни коридори. Александър запита Надя със знаци по кой от тях да тръгнат, но тя за пръв път се смути и поколеба. Не беше сигурна. Хвана Бороба, пусна я на земята и лекичко я побутна, приканвайки я тя да реши. Маймуната светкавично се върна на рамото й: влагата и плъховете я ужасяваха. Надя повтори заповедта, но животното не пожела да слезе и само посочи с трепереща ръчица дупката в дясно, най-тясната от трите.
Децата се приведоха и тръгнаха пипнешком в указаната от Бороба посока — тук нямаше електрически крушки и цареше почти непрогледна тъмнина. Малко по-висок от Надя, Александър си удари главата и без да иска извика. Това вдигна облак от прилепи, които кръжаха около тях няколко минути и така уплашиха Бороба, че тя се напъха под блузата на господарката си.
Тогава момчето се напрегна и призова черния ягуар. След секунди вече успяваше да различи като с антени всичко наоколо. В Амазония беше упражнявал това няколко месеца, след като бе разбрал, че кралят на южноамериканската селва е неговото животно-тотем. Александър беше леко късоглед и дори с очила виждаше лошо в мрака, но се бе научил да се доверява на инстинкта на ягуара в случаите, когато успяваше да го повика. Той последва Надя без колебание, „гледайки със сърцето си“, както все по-често му се случваше.
Изведнъж Алекс спря и дръпна приятелката си за ръката: тук тунелът завиваше рязко. Пред тях мъждукаше бледа светлина и те ясно дочуха човешки шепот. Двамата надзърнаха безкрайно предпазливо и забелязаха, че три метра по-нататък коридорът преминаваше в друго сводесто помещение, подобно на онова, от което бяха тръгнали преди малко.