Два часа по-късно слънцето вече залязваше зад планинските хребети и вечерните сенки се спуснаха над зелените оризови полета. Тук-там по домове и храмове започнаха да припламват треперливите светлинни на лоените лампи. Във въздуха се носеше тихия гърлен звук на големите метални тръби, с които монасите зовяха за вечерна молитва.
Скоро в далечината се показаха първите постройки на Тункхала: столицата, която изглеждаше малко по-голяма от село. Няколкото фенера по главната улица им дадоха възможност да забележат не само чистота и реда наоколо, но и контрастите: яковете, които се разминаваха с италиански мотоциклети, възрастните жени, понесли внуците си на гръб, и полицаите, облечени като принцове, които регулираха движението. Вратите на много от къщите бяха широко отворени и Уанджи им обясни, че тук практически не съществувала престъпност, а и всички се познавали. Всеки гостенин можел да се окаже приятел или роднина. Полицията нямала много работа: само пазела границите, грижела се за реда по време на тържествата и държала под око немирните студенти.
Магазините бяха още отворени. Уанджи спря джипа пред един от тях — не по-голям от дрешник, — където се продаваха паста за зъби, сладкиши, филмчета „Кодак“, избелели от слънцето пощенски картички и ограничен брой списания и вестници от Непал, Индия и Китай. Забелязаха по рафтовете празни консервени кутии, бутилки и употребявани пликове. Тук изобилието беше непознато явление и всяка вещ, дори най-незначителната, имаше своята стойност. Нищо не се хвърляше, всичко се използваше или преработваше. Найлоновият плик или стъкленото шише се считаха за съкровища.
— Това е моят скромен магазин, а до него е малкият ми дом, където ви каня най-почтително: ще бъде огромна чест за мен — обяви Уанджи и се изчерви, защото не желаеше чужденците да го сметнат за суетен.
Момиче на около петнайсет години излезе да ги посрещне.
— А това е дъщеря ми Пема. Името и означава „цвят лотос“ — добави водачът.
— Лотосът е символ на чистота и хубост — обади се Александър, изчервявайки се като Уанджи, защото още щом го изрече, му се стори смешно.
Изненадана, Кейт го погледна под око. Той й намигна и й прошепна, че го бил прочел в една библиотека, преди да тръгне на път.
— Какво още научи? — промърмори тя полугласно.
— Попитай ме и ще разбереш, Кейт, знам почти толкова, колкото и Джудит Кински — отвърна Александър по същия начин.
Пема се усмихна неустоимо чаровно, събра ръце пред лицето си и се поклони в традиционния поздрав.
Беше слаба и стройна като бамбуково стъбло, под жълтата светлина на фенерите кожата й изглеждаше като от слонова кост, а в големите й очи проблясваше палаво пламъче. Черната й коса падаше свободно, като копринен плащ, по раменете и гърба й. И тя, както всички други хора, които бяха видели, бе облечена в национална носия. Разликата между женското и мъжкото облекло беше малка — всички носеха пола или саронг със сако или блуза.
Надя и Пема се спогледаха с взаимно учудване. От едната страна девойката, дошла от сърцето на Южна Америка, с пера в косите и увиснала на врата й черна маймуна, а от другата — изящното като балерина момиче, родено сред най-високите планини на Азия. И двете се почувстваха свързани от внезапен прилив на симпатия.
— Ако желаете, утре Пема би могла да покаже на малката и на бабчето как се носи саронга — предложи смутено водачът.
Александър подскочи, като чу думата „бабчето“, но Кейт Колд не реагира. Писателката току-що бе осъзнала колко обидни изглеждаха в тази страна късите панталони, с които тя и Надя бяха обути.
— Ще й бъдем много благодарни… — отвърна Кейт, покланяйки се на свой ред с ръце пред лицето.
Изтощените пътници най-сетне пристигнаха в хотела — единственият в столицата и страната. Малкото туристи, които се осмеляваха да посетят селата във вътрешността, спяха по селските къщи, където винаги бяха добре дошли. На никого не се отказваше гостоприемство. Повлякоха багажа си към двете стаи, в които щяха да се настанят: една за Кейт и Надя, и втора — за мъжете. В сравнение с невероятния разкош в палата на махараджата в Индия, помещенията тук приличаха на монашески килии. Без да се мият и събличат те се хвърлиха на леглата, съсипани от умора, но малко след това се събудиха вцепенени от студ. Температурата бе паднала рязко. Светнаха с фенерчетата си и откриха дебели вълнени одеяла, подредени спретнато едно върху друго в ъгъла, увиха се с тях и спаха до сутринта, когато ги събуди зловещият вой на дългите тежки тръби, с които монасите зовяха за молитва.