— Златният дракон въплъщава духа на нашата нация. Той никога не е напускал кралството — поясни монархът.
— Простете, Ваше Величество, не съм била добре осведомена. Логичното е да се съхранява тук, в този дворец, до вас — продължи Джудит Кински.
— Може би — отвърна кралят и се изправи на крака, за да покаже, че срещата е приключила.
Екипът на „Интернешънъл джеографик“ се сбогува с дълбоки поклони и излезе заднешком, с изключение на Кейт Колд, която така се бе оплела в саронга си, че не й остана нищо друго, освен да го вдигне над коленете си и да излезе препъвайки се, с гръб към Негово Величество.
Чеуан, кралският леопард, последва Надя до вратата на двореца, търкайки муцуна в ръката й, но без да изпуска от очи Александър.
— Не го поглеждай, Ягуар. Той ревнува… — засмя се момичето.
8
Похитени
Колекционера се събуди, сепнат от звъна на специалния телефон, поставен върху нощната масичка до него. Беше два през нощта. Само трима души знаеха този номер: личният му лекар, началникът на охраната и майка му. Телефонът не бе звънял от месеци. Колекционера не бе имал нужда нито от лекаря, нито от началника на охраната, а майка му в момента се разхождаше някъде из Антарктида и снимаше пингвини. Госпожата прекарваше последните си години на борда на различни луксозни кораби, които я водеха нагоре-надолу в едно безкрайно пътешествие. Стигнеше ли до поредното пристанище, нарочен пратеник я посрещаше с билет в ръка и я изпращаше на следващия круиз. Синът й си бе дал сметка, че по този начин тя прекарва живота си забавно, а на него не му се налага да я вижда.
— Кой ви даде този номер? — попита възмутен вторият по богатство човек в света, след като позна своя събеседник, въпреки устройството за променяне на гласа.
— Да научавам тайни е част от моя занаят — отвърна Специалиста.
— Имате ли новини за мен?
— Скоро ще разполагате с онова, за което говорихме.
— Защо ме безпокоите тогава?
— За да ви кажа, че Златният дракон няма да ви послужи за нищо, ако не знаете как да го използвате.
— За целта разполагам с преведения пергамент, който купих от онзи китайски генерал — поясни Колекционера.
— Нима мислите, че нещо толкова важно и тайно би било записано само върху парче пергамент? Преводът е зашифрован.
— Набавете ми шифъра! Затова съм ви наел.
— Не. Вие ме наехте, за да ви доставя въпросната статуя, нищо повече. Сделката не го предвижда — добави студено промененият глас от слушалката.
— Драконът не ме интересува без указанията, ясен ли съм? Намерете ми ги или няма да видите своите милиони долари! — кресна клиентът.
— Никога не преразглеждам условията на една сделка. Ние с вас се споразумяхме за нещо. До две седмици статуята ще ви бъде предоставена, а аз ще получа уговореното, в противен случай ще понесете непоправими щети.
Клиентът усети заплахата и разбра, че рискува живота си. За първи път вторият по богатство човек в света изпита страх.
— Имате право, сделката си е сделка. Ще ви платя допълнително за шифъра към пергамента. Дали ще успеете да го набавите в разумен срок? Както знаете, работата е много спешна. Готов съм да дам необходимото, парите не са проблем — рече Колекционера с помирителен тон.
— В случая не става дума за пари.
— Всеки си има цена.
— Грешите — отвърна Специалиста.
— Нали уж твърдяхте, че можете да доставите всичко на този свят? — запита разтревожен клиентът.
— Един от агентите ми ще се свърже скоро с вас — отвърна гласът и връзката прекъсна.
Мултимилионерът не можа повече да заспи. Прекара останалата част от нощта в пресмятане на безмерното си богатство в кабинета, който заемаше по-голямата част от дома му и бе снабден с петдесетина компютъра. Ден и нощ служителите му поддържаха връзка с най-големите борси в света. Но колкото и да се взираше в цифрите и да крещеше на подчинените си, Колекционера не успяваше да промени факта, че на света съществува човек по-богат от него. Това му късаше нервите.
След като ги разведе из очарователния град Тункхала с неговите къщи с покриви на пагода, с неговите религиозни кубета, с неговите храмове и дузини манастири, накацали по склоновете на хълмовете сред изобилие от дървета и цветя, Уанджи предложи да им покаже университета. Той бе разположен в природен парк с водопади и хиляди птички и се състоеше от няколко сгради. Покривите с форма на пагода, изображенията на Буда о стените и молитвените знамена придаваха на учебното заведение вид на манастир. По алеите в градината се разхождаха студенти, които разговаряха на групи, и чужденците останаха впечатлени от тяхната сериозност, така различна от свободното държание на западната младеж. Бяха приети от ректора, който помоли Кейт Колд да каже на младежите за списание „Интернешънъл джеографик“ — мнозина го четели най-редовно в библиотеката.