— Твърде рядко имаме възможността да посрещаме видни гости в нашия скромен университет — каза той, приведен в церемониален поклон пред нея.
И така писателката, фотографите, Александър и Надя се озоваха в една аудитория пред сто и деветдесетите възпитаници на висшето учебното заведение и техните преподаватели. Почти всички говореха малко английски — това бил любимият предмет на студентите, — но на Уанджи доста често му се налагаше да превежда. Първият половин час премина при голямо благоприличие.
Публиката задаваше почтително безобидни въпроси, като поздравяваше с поклон, преди да се обърне към чужденците. Отегчен, Александър вдигна ръка.
— Може ли и ние да задаваме въпроси? Дошли сме отдалеч, за да научим нещо повече за тази страна… — предложи той.
Настъпи тишина и студентите се спогледаха объркани: за пръв път лектор отправяше към тях подобно предложение. След известни колебания и шушукане с преподавателите, ректорът даде своето съгласие. През следващия час и половина гостите научиха някои интересни сведения за Забраненото кралство, а студентите, освободени от скованото приличие, на което бяха свикнали, се осмелиха да питат за киното, музиката, облеклото, колите и за хиляди други неща в Америка.
Към края Тимоти Брус извади касета с рокендрол и Кейт Колд я сложи на касетофона си. Срамежлив по природа, внукът й изведнъж почувства неудържим вътрешен порив и остави всички с отворена уста. Заразена от бесния танц, Бороба започна да подражава съвършено точно на движенията му сред всеобщия смях на присъстващите. След приключването на „конференцията“ младежите дружно ги изпроводиха до края на студентското градче, пеейки и танцувайки като Александър, докато преподавателите почесваха смаяно глави.
— Как успяха да научат американската музика само от едно чуване? — попита Кейт Колд с възхищение.
— Студентите я слушат от години, бабче. Вкъщи тези момчета и момичета ходят с джинси като вас. Внасят ги контрабандно от Индия — отговори Уанджи през смях.
На този етап Кейт Колд вече се бе примирила с прозвището „бабче“, което й бе присъдил преводачът. Това бе знак на уважение, учтив начин за обръщение към по-възрастен човек. Надя и Алекс от своя страна трябваше да викат на Уанджи „чичо“, а на Пема — „братовчедке“.
— Ако почитаемите гости не са много уморени, навярно ще пожелаят да опитат типичната за Тункхала кухня… — предложи срамежливо Уанджи.
Почитаемите гости бяха съсипани от умора, но нима можеха да пропуснат подобна възможност? Претовареният със събития ден завърши в дома на екскурзовода. Както повечето къщи в столицата, той беше двуетажен, построен от бели тухли и дърво, изрисувано със сложни плетеници от цветя и птици по подобие на дворцовия стил. Така и не успяха да разберат кои са преките роднини на Уанджи, защото десетки хора влизаха и излизаха и всички те биваха представяни като чичовци, братя или братовчеди на домакините. Фамилните имена тук не съществуваха. Появеше ли се на бял свят дете, родителите му го наричаха с две или три имена, за да го отличават от останалите, но всеки имаше право да се прекръства по свое желание няколко пъти в живота си. Само членовете на кралското семейство използваха определена фамилия.
Пема, майка й и няколко лели и братовчедки, поднесоха ястията. Всички насядаха на пода около кръгла маса, върху която се издигаше истинска планина от червен ориз, зърнени храни и няколко комбинации от зеленчуци с различни подправки и лют пипер. Веднага след това започнаха да носят деликатесите, приготвени специално в чест на гостите: черен дроб от як, бял дроб от овца, свински крачета, очи от коза, кървавици и всичко това така подлютено с червен и черен пипер, че чужденците се просълзиха само от миризмата, а Кейт избухна в кашлица. Храненето се извършваше с ръце, като от продуктите се оформяха топчета, които учтивостта изискваше да бъдат предложени първо на гостите.
При първата хапка Александър и Надя едва не изкрещяха: никога не бяха вкусвали нищо по-лютиво. Устата им пламна, сякаш бяха лапнали живи въглени. Давейки се от кашлицата, Кейт Колд им направи забележка, че обиждат домакините, ала местните жители на Забраненото кралство знаеха, че чужденците трудно преглъщат тяхната храна. И докато по страните на двамата младежи се лееха сълзи, всички наоколо се заливаха от смях, тропайки с ръце и крака по пода.