— Какво ще правим сега? — попита тя Бороба, когато отново се събраха, но животното знаеше само посоката, от която беше дошло, същата, от която бяха пристигнали и престъпниците.
Маймунката, непривикнала към студа, както и господарката й, толкова силно трепереше, че зъбите й тракаха. Стоплена от присъствието на вярната си приятелка, Надя я намести пред гърдите си под якето. Вдигна качулката, завърза я здраво пред лицето си и съжали, че не е взела ръкавиците, които Кейт й бе купила. Пръстите й бяха така премръзнали, че не ги усещаше. Задуха с уста в тях, за да ги стопли, после ги пъхна дълбоко в джобовете си, но да се изкачва и да пази равновесие по скалистия терен, без да се държи с две ръце, се оказа невъзможно. Прецени, че още преди изгрев-слънце похитителите ще забележат бягството й и ще излязат да я търсят: нямаше да позволят на пленничката да стигне до долината и да вдигне тревога. И докато те имаха опит в придвижването из планината, тя нямаше представа дори къде се намира.
Сините мъже щяха да се догадят, че Надя е поела надолу към селата и равнините на Забраненото кралство. За да ги заблуди, тя реши да тръгне нагоре, макар да съзнаваше, че това ще я отдалечи от целта и че няма време за губене: съдбата на Пема и останалите момичета зависеше от това дали скоро ще доведе помощ. Надяваше се да достигне върха преди съмване и оттам да се ориентира; длъжна бе да намери друг път, за да се добере до долината.
Изкачването по склона се оказа много по-бавно и мъчително, отколкото предполагаше, защото към трудния терен се прибавяше мрака, едва разсейвай от луната. Надя се плъзгаше се и падаше непрекъснато. Всичко я болеше от препускането предишния ден преметната напреко на коня, но се стремеше да не мисли за това. Дишаше с усилие, ушите й пищяха и в паметта й изплуваха думите на Кейт Колд, че на тази височина кислородът е разреден.
Между скалите стърчаха рахитични храсти, които през зимата напълно изчезваха, но по това време напъпваха от топлината на лятното слънце. За тях се захващаше Надя, за да се изкачва. Когато останеше без сили, тя си спомняше как бе пълзяла до върха на най-високото тепуи в Града на зверовете, докато открие орловото гнездо с трите приказни диаманти. „Щом успях тогава, ще успея и сега, защото е много по-лесно“, говореше тя на Бороба, но маймунката, почти вцепенена от студ под дрехата й, не подаваше дори носа си навън.
Оставаха й още близо двеста метра до хребета на планината, когато започна да се развиделява. Най-напред се появи смътно сияние, което след броени минути придоби оранжев оттенък. Когато първите лъчи на слънцето озариха приказната хималайска верига, небето избухна в истинска симфония от цветове, облаците станаха пурпурно червени, а преспите сняг заискриха в розово.
Надя не спря, за да се любува на гледката, а продължи нагоре с нечовешко усилие и малко по-късно, задъхана и потънала в пот, вече стоеше на върха на хълма. Имаше чувството, че сърцето й всеки миг ще изхвръкне от гърдите. Според нейните предположения, оттам трябваше да види долината на Тункхала, но пред очите й навред се издигаха непристъпните Хималаи — рид след рид, безкрайна верига. Беше загубена. Погледна надолу и й се стори, че различава дребни фигури да щъкат в няколко посоки: сините разбойници! Седна отчаяна върху един камък, опитвайки се да превъзмогне отчаянието и умората си. Трябваше да почине, за да успокои дишането си, но нямаше начин да остане там: не намереше ли скривалище, преследвачите й скоро щяха да я открият.
Бороба се раздвижи под якето. Надя свали ципа и малката й приятелка подаде главица, вперила в нея умните си очи.
— Не знам накъде да тръгна, Бороба. Всички склонове изглеждат еднакви, не виждам проходима пътека — каза Надя.
Животното посочи пътя, откъдето бяха дошли.
— Не мога да се върна оттам, разбойниците ще ме хванат. Но ти няма да привлечеш вниманието им, Бороба, в тази страна навсякъде има маймуни. Ти можеш да намериш обратния път към Тункхала. Иди и доведи Ягуар — нареди Надя.
Маймуната изквича и отказа с глава, закривайки очи с ръце, но нейната стопанка й обясни, че няма друг изход, освен да се разделят, че съдбата на Пема, на другите девойки, както и тяхната зависеше само от нея. Ако не успееше да доведе помощ, всички щяха да загинат.