Проходът беше дълъг не повече от километър, но прекосяването му им отне няколко часа. На места беше толкова тесен, че се налагаше да вървят на една страна, залепени за скалите и замаяни от разредения въздух, но двамата напредваха без колебание, защото пергаментът сочеше недвусмислено, че изход има. Отминаха редица издълбани в скалите ниши, пълни с черепи и купчини огромни кости, някои от които приличаха на човешки.
— Това изглежда е гробището на йетите — промълви Дил Бахадур.
Полъх влажен и топъл въздух, какъвто не бяха усещали дотогава, им подсказа, че каньонът скоро ще свърши.
Тенсинг пръв стигна края му, следван по петите от своя ученик. Когато зърна гледката пред себе си, Дил Бахадур реши, че се е озовал на друга планета. Ако не му тежеше толкова много умората и стомахът му не бе така разбъркан от миризмата на сяра, щеше да помисли, че е извършил астрално пътуване.
— Ето ти я Долината на Снежния човек — обяви ламата.
Пред тях се разстилаше вулканично плато. Всичко наоколо бе обрасло със сиво-зелени диви дървета, гъсти храсти и огромни гъби с различни форми и цветове. Имаше потоци, локви с кипяща вода и причудливи скални образувания, а от земята се издигаха високи стълбове бял дим. Във въздуха се носеше лека мъгла, която забулваше далечните очертания и придаваше на долината приказен вид. Пътешествениците се почувстваха извън действителността, сякаш бяха навлезли в друго измерение. След толкова много дни на студ и мраз по време на планинския преход, топлата пара бе истински дар за сетивата им, въпреки неприятната миризма, която си оставаше, макар и не толкова силна, отколкото в ждрелото.
— В миналото някои лами, подбрани грижливо по физическа издръжливост и духовна мощ, предприемали това пътуване веднъж в годината, за да берат от билките, които не се срещат никъде другаде — обясни Тенсинг.
Той разказа как през 1950 година китайците нахлули в Тибет, изравнили със земята над шест хиляди манастира, а останалите затворили. Повечето от ламите заживели в изгнание в други страни, като Индия и Непал, разнасяйки навред учението на Буда. Вместо да изкоренят будизма, каквато била целта им, китайските нашественици постигнали нали точно обратното: да го разпръснат из целия свят. Но много от познанията по медицина, както и психическите умения на първосвещениците започваха да потъват в забвение.
— Тревите се изсушавали, после се смилали и се смесвали с други съставки. Един грам от тези прахове може да се окаже по-ценен от всичкото злато на света, Дил Бахадур — каза учителят.
— Няма да успеем да отнесем кой знае колко много от тези билки. Жалко, че не доведохме с нас и един як — обади се ученикът.
— Нима мислиш, че някое животно ще премине доброволно над пропастите, пазейки равновесие върху тояга, Дил Бахадур? Ще вземем, колкото можем да носим.
Те навлязоха в тайнствената долина и скоро забелязаха някакви купчини, подобни на скелета. Ламата обясни на своя възпитаник, че това са вкаменени кости на животни от преди всемирния потоп. Той коленичи и започна да търси по земята, докато попадна на някакъв тъмен на цвят камък с червени жилки.
— Това са изпражнения от дракон, Дил Бахадур. Те имат вълшебни свойства.
— Не бива да вярвам на всичко, което чуя, нали, учителю? — отвърна младежът.
— Не, но в този случай би могъл да ми повярваш — каза ламата, подавайки му предмета.
Принцът се поколеба. Мисълта да докосне това нещо не го привличаше.
— То е като камък — засмя се Тенсинг. — Може да излекува счупена кост за броени минути. Едно късче от него, стрито и разтворено в оризов спирт, може да те пренесе до всяка звезда на небосвода.
В парчето, открито от Тенсинг, имаше малка дупка; ламата прокара връв през нея и го окачи на врата на Дил Бахадур.
— Ще ти служи като броня — има свойството да отклонява определени метали. Стрели, ножове и други хладни оръжия не ще могат да те наранят.
— Някой развален зъб, едно препъване в леда или камък по главата може би са достатъчни, за да ме затрият… — засмя се младежът.
— Всички сме смъртни, само това е сигурно — Дил Бахадур.
Ламата и принцът се настаниха край един от горещите кладенци, с намерението да прекарат удобно нощта за пръв път от много дни, тъй като високия стълб пара щеше да ги топли. За чая си бяха гребнали вода от съседен минерален извор. Тя бликаше вряла и, след като мехурчетата изчезнеха, придобиваше бледолилавия цвят на лавандула. Изворът се изливаше в димящ поток, по чиито брегове растяха месести мораво сини цветя.
Монахът спеше рядко. Настаняваше се в поза „лотос“, притваряше очи и така почиваше и възстановяваше енергията си. Той притежаваше способността да стои напълно неподвижен, контролирайки с ума си дишането, кръвното налягане, тласъците на сърцето и температурата си по такъв начин, че тялото му изпадаше в състояние на хибернация. Със същата лекота, с която навлизаше в пълен покой, при необходимост можеше да скочи със скоростта на изстрел, с готови за отбрана мощни мишци. През годините Дил Бахадур се опитваше неуспешно да му подражава. Съсипан от умора, принцът заспа още щом положи глава на земята.