Тъкмо излизаше от хотела, когато съзря Бороба, просната на земята близо до входа. Наведе се да я вдигне едва сдържайки вика си, защото я помисли за мъртва, но още щом я докосна, маймунката отвори очи. Александър започна да я гали, шепнейки името й, и я занесе на ръце до кухнята, откъдето взе плодове, за да я нахрани. Устата й беше покрита с пяна, очите й — зачервени, цялото й тяло беше издрано, а крайниците й кървяха. Изглеждаше изтощена, но след като изяде един банан и пийна вода, се съвзе.
— Знаещ ли къде е Надя? — попита момчето, докато почистваше раните й, ала не успя да изтълкува квиченето и знаците на животинката.
Алекс съжали, че не се беше научил да се разбира с Бороба. А имаше възможност за това през трите седмици в Амазония, когато Надя многократно му предлагаше да му покаже езика на маймуните, съставен от няколко звука, които според нея всеки можел да усвои. Но тогава му се бе сторило излишно — за какво толкова щеше да си говори с Бороба, пък и Надя беше винаги там, за да превежда. А ето че сега животното със сигурност знаеше онова, което най-много го интересуваше на този свят!
Смени батерията на фенерчето си и го пусна в раницата си при останалите алпинистки пособия. Екипът тежеше, но един поглед към планините край града бе достатъчен, за да се убеди, че ще му потрябва. Приготви и малко храна: плодове, хляб и сирене, после помоли да му дадат един от конете, които самият хотел поддържаше като най-използвано в страната превозно средство. Беше яздил през летните ваканции, когато ходеше със семейството си в ранчото на родителите на майка си, но там навсякъде беше равно. Предположи, че животното със сигурност притежава опита да се катери по стръмното, който на него му липсваше. Пъхна Бороба в якето си, като остави навън само главата и горните й крайници, и препусна в галоп в указаната от нея посока.
Когато започна да притъмнява и температурите паднаха, Надя разбра, че положението й е отчайващо. След като изпрати Бороба да търси помощ, тя остана да наблюдава отгоре отвесния скалист склон под краката й. С височината пищната растителност в низините и по хълмовете на Забраненото кралство се разреждаше, а по планинските върхове напълно изчезваше. Това й даваше възможност да следи, макар и не съвсем ясно, движението на сините воини, които тръгнаха да я търсят веднага щом откриха, че е избягала. Единият от тях слезе към мястото, където бяха оставили конете, вероятно за да предупреди останалата част от бандата. Съдейки по количеството провизии и амуниции, които бе видяла, Надя не се съмняваше, че има и други, макар да беше невъзможно да прецени точно колко са на брой.
Останалите разбойници обиколиха околностите край пещерата, където жената с белега държеше под око похитените момичета. Не им трябваше много време, за да се сетят да огледат и върха. Надя си даде сметка, че не може да остане повече там — преследвачите й скоро щяха да попаднат на следите й. Огледа се наоколо и едва не извика от ужас. Можеше да се скрие на много места, но и лесно можеше да се загуби. Най-накрая избра дълбока урва, като процеп между скалите, на запад от мястото, където се намираше. Изглеждаше идеална, неравностите на терена щяха да й осигурят прикритие, но се запита как ще се измъкне оттам след това.
Ако сините мъже не я намереха, и Ягуар нямаше да успее. Взе да се моли да е тръгнал с подкрепления, защото сам никога нямаше да устои на разбойниците. Надя знаеше колко е свободолюбив нейният приятел и как губеше търпение пред уклончивия изказ и поведение на жителите на Забраненото кралство, и се съмняваше, че е потърсил помощ.
Когато забеляза, че неколцина мъже тръгват нагоре по склона, разбра, че е крайно време да вземе решение. Откъм върха просеката в склона, която бе избрала за скривалище, не изглеждаше толкова дълбока, колкото се оказа в действителност, когато заслиза по нея. Нямаше опит в подобен терен и се боеше от височината, но си припомни как се бе изкатерила по стръмните склонове на един водопад край Амазонка, следвайки индианците, й това й вдъхна смелост. Вярно, че тогава бяха двамата с Александър, а сега беше съвсем сама.
Беше изминала не повече от два-три метра, долепена като муха за отвесната скална стена, когато коренът, за който се държеше поддаде, докато тя търсеше с крак място, където да стъпи. Загуби равновесие, опита се да се хване за нещо, но наоколо се белееха само парчета лед. Подхлъзна се и последва неминуемия полет към бездната. За миг я обзе паника: беше убедена, че ще умре и затова безкрайно много се учуди, когато се приземи върху някакви храсти, които като по чудо смекчиха удара. Натъртена, цялата в драскотини и охлузвания, Надя се размърда, но остра болка я накара да изкрещи. С ужас видя, че лявата й ръка виси под неестествен ъгъл. Беше излязла от рамото.