Беше преживяла часове на невероятни тревоги. След като сините мъже се оттеглиха и гласовете им заглъхнаха, тя направи опит да се придвижи влачешком, но бързо си даде сметка, че няма да успее да изкачи стръмния скат без чужда помощ и само с една ръка. Не понечи да съблече якето и да огледа рамото си — щеше да бъде истинско изтезание, — но забеляза, че китката й е силно подута. На моменти й призляваше от болка, но съсредоточеше ли се в нея, ставаше още по-страшно, затова гледаше да се развлича с други мисли.
През деня на няколко пъти бе изпадала в отчаяние. Беше си поплакала за баща си, когото едва ли щеше да види повече, и зовеше ли зовеше с мисъл Ягуар. Къде ли се намираше нейният приятел? Дали Бороба го бе открила? Защо се бавеше? От време на време крещеше до пресилване, без да я е грижа, че разбойниците от Сектата на Скорпиона може да я чуят: предпочиташе да попадне в ръцете им, отколкото да лежи тук сама, но не се появи жива душа. Малко по-късно дочу стъпки и сърцето й затуптя от радост, докато не видя двете диви кози. Повика ги на техния език, но те не се приближиха.
Животът й бе преминал сред топлия и влажен климат на Амазония. Студът й беше непознат. В Тункхала, където хората ходеха облечени в памук и коприна, тя не си сваляше якето. Никога не бе виждала сняг и не знаеше какво е лед, докато не го видя на една изкуствена пързалка в Ню Йорк. Сега зъзнеше. Нишата, в която се бе сгушила, я предпазваше от вятъра, а храстите като че ли смекчаваха студа, но въпреки това той й се струваше непоносим. След като стоя свита с часове, престана да чувства премръзналото си тяло. Накрая, когато небето започна да притъмнява, усети съвсем ясно присъствието на смъртта. Позна я — беше я виждала и преди. В Амазония пред очите й се раждаха и умираха хора и животни и тя знаеше, че всяко живо същество следва един и същи кръговрат. В природата всичко се обновява. Отвори очи, потърси звездите, ала не видя нищо: около нея цареше пълен мрак — до цепнатината не достигаше дори бледото сияние на луната, посребрило хималайските върхове. Отново затвори очи и си представи, че баща й е до нея и я подкрепя. В съзнанието й се мярна образът на съпругата на магьосника Уалимаи, онзи ефирен дух, който не се отделяше от него, и се запита дали само душите на индианците имаха способността да се възнасят и да слизат на земята, когато пожелаят. Предположи, че и тя би могла да го постигне и реши, че в такъв случай би искала да се върне духом и да успокои баща си и Ягуар, ала всяка мисъл й костваше огромно усилие и единственото й желание беше да умре.
Надя пусна връзките, които я придържаха към този свят, и си тръгна тихо, без усилие и болка, със същото изящество, с което се издигаше в образа на орел, мощните криле я задържаха над облаците, отнасяйки я все по-нагоре и нагоре, към луната.
Бороба заведе Александър до мястото, където се бе разделила със своята господарка. Напълно изтощена от трикратното усилие да измине пътя без почивка, маймунката се загуби на няколко пъти, но винаги успяваше да възстанови посоката. Стигнаха до ждрелото, което водеше към пещерата на сините мъже, към шест вечерта. По това време бандитите вече се бяха изморили да търсят Надя и се бяха захванали с обичайните си занимания. Противният тип, който изглеждаше техен главатар, реши, че не могат да губят повече времето с малката, която им се бе изплъзнала, че трябва да продължат по план и да се присъединят към останалите от шайката, както им беше наредил техният клиент американецът. Алекс веднага забеляза конските следи и изпражнения навсякъде наоколо: разбойниците очевидно бяха минали оттам, макар че наоколо не се виждаше нито един от тях. Разбра, че ще му се наложи да продължи пеш — копитата на животното отекваха в ушите му като тревожна камбана и, ако имаше постови, неминуемо щяха да го чуят. Скочи от коня и го тупна да си върви, за да не издаде присъствието му. От друга страна беше сигурен, че няма да може да се върне по същия път и да го намери отново.
Тръгна да се изкачва, като се прикриваше зад камъни канари, следвайки треперещата ръчица на Бороба. Промъкна се на около седемдесет метра от входа на пещерата, където видя трима мъжаги на стража, с пушки в ръка. Предположи, че останалите са вътре или са отишли някъде, защото не забеляза другиго по планинския склон. Помисли си, че и Надя е там заедно с Пема и другите изчезнали момичета, но беше невъзможно сам и без оръжие да се опълчи срещу престъпниците от сектата. Тъкмо се колебаеше какво да предприеме, когато настоятелните знаци на Бороба го накараха да се усъмни, че приятелката му е в пещерата.