— Хелоу — отвърна Александър.
Бороба изквича и закри очи с ръце, както правеше, в моменти на страх или объркване.
Сцената беше толкова невероятна, че и тримата се усмихнаха. Александър отчаяно затърси някоя дума на местния език, но не можа да си спомни нито една. Обаче изпита чувството, че съзнанието му е като отворена книга за тези хора. Не ги чу да произнасят нито звук, но образите, които се оформяха в главата му говореха за техните намерения и той разбра, че и те са тук по същата причина.
Тенсинг и Дил Бахадур доловиха по телепатичен път, че странникът търси някаква изгубена девойка на име Орлица. И разбира се стигнаха до заключението, че точно тя им е изпратила бялата птица. Не им се стори чудно, че момичето притежава способността да се преобразява в орлица, както не ги изненада и това, че младежът се бе представил пред тях в образа на огромен черен ягуар. За тях нямаше невъзможни неща. Когато изпадаха в транс и по време на звездните си пътувания, те самите бяха приемали образите на различни зверове или същества от други светове. Двамата прочетоха в съзнанието на Александър също и опасенията му относно злодеите от Сектата на Скорпиона, за която Тенсинг бе чувал да се говори при пътешествията му из Северна Индия и Непал.
В този миг писък от небето прекъсна мисловния поток, който течеше между тримата мъже. Те вдигнаха очи и над главите си отново видяха могъщата птица. Тя направи малък кръг и после полетя надолу към тъмната пропаст пред тях.
— Орлице! Надя! — извика Александър, най-напред обезумял от щастие, а после от тревога.
Положението беше отчайващо: да слезе нощем до дъното на подобна урва бе почти изключено. Но беше длъжен да опита, защото след като Надя не бе отвърнала на неколкократните му призиви и на писъците на Бороба означаваше, че е изпаднала в голяма беда. Несъмнено беше жива, както показваше мисловната проекция на орлицата, но вероятно беше зле ранена. Нямаше време за губене.
— Ще сляза — каза Александър на английски.
Тенсинг и Дил Бахадур не се нуждаеха от превод, за да разберат намерението му и се приготвиха да му помагат.
Младежът се поздрави, че е взел със себе си пособията за алпинизъм и фенерчето и благодари за натрупания покрай баща му опит, когато двамата се катереха по планините и правеха рапел. Обу сбруята, заби метален клин между камъните, провери устойчивостта му, завърза за него въжето и пред смаяните погледи на Тенсинг и Дил Бахадур, които за пръв път виждаха подобно нещо, макар да живееха от край време сред тези планински върхове, започна да се спуска като паяк към бездната.
12
Лечебната мощ на съзнанието
Първото нещо, което Надя усети, когато дойде на себе си, беше гранивата миризма на тежката кожа от як отгоре й. Повдигна леко клепачи, но не видя нищо. Понечи да стане, но не успя, опита се да проговори, но глас не излезе. Внезапно я прониза непоносима болка в рамото, която за секунди обхвана цялото й тяло. Отново потъна в мрак, с чувството, че пропада безследно в дълбока пропаст. В това състояние тя се носеше спокойно, но прояснеше ли се малко съзнанието й, болката я пробождаше като стрела. Стенеше дори, когато бе в несвяст.
Най-накрая започна да се разбужда, но мозъкът й сякаш бе увит в някаква белезникава, подобна на памук материя, която не можеше да пробие. Отвори очи, видя лицето на Ягуар, надвесено над нея и реши, че е мъртва, по-после чу как той я вика. Успя да фокусира погледа си и когато усети отново пламтящото пробождане в рамото, разбра, че все още е жива.
— Орлице, това съм аз… — каза Александър, толкова трогнат и уплашен за своята приятелка, че едва сдържаше сълзите.
— Къде сме? — прошепна тя.
Някакво бронзово лице, с очи като бадеми и ведро изражение се появи пред погледа й.
— Татро качи, храбро момиче — поздрави я Тенсинг. Той държеше дървена купа и я подканваше с ръка да пие.
Надя погълна с усилие топлата горчива течност, която падна като камък в стомаха й. Почувства, че й се вдига, но ръката на монаха решително натисна гърдите й и неприятното усещане тутакси изчезна. Пийна още малко и скоро образите на Ягуар и Тенсинг се размиха, а се унесе в дълбок спокоен сън.
С помощта на въжето и фенера Александър бе слязъл в урвата за няколко секунди, където откри Надя свита на кълбо сред храстите, вкочанена и неподвижна като мъртвец. Когато забеляза, че тя все още диша, извика от облекчение. Направи опит да я повдигне, видя увисналата й ръка и предположи, че има счупена кост, но не се спря, за да установява коя е. Най-важното беше да я измъкне от тази дупка, макар да съзнаваше колко ще му е трудно да я изкачи догоре така отпусната.