Събуди го ужасяващо ръмжене. Когато отвори очи, той се видя заобиколен от невероятни същества, скочи като пружина, приземи се прав, със свити колене и изпънати ръце, с намерението да се отбранява. Тихият глас на учителя го спря точно, когато се канеше да нанесе първия удар.
— Спокойно. Това са йетите. Изпрати им мислено обич и състрадание, както на тигъра.
Намираха се сред орда от отблъскващи създания, високи метър и половина, покрити от глава до пети със сплъстена и мръсна бяла козина, с дълги ръце, къси и криви крака с огромни маймунски стъпала. Дил Бахадур предположи, че легендата тръгва именно от следите, оставени от тези грамадни ходила. Но чии бяха тогава дългите кости и гигантски черепи, които бяха видели в пролома?
Дребният ръст на диваците не намаляваше свирепия им вид. Тъпоносите и космати лица бяха почти човешки, но изражението им беше животинско; очите бяха малки и червеникави, ушите — по кучешки източени, а зъбите — остри и дълги. При всяко ръмжене те показваха моравите си езици, завити накрая като на влечуго. Гърдите им бяха закрити с кожени брони със засъхнала по тях кръв, завързани за раменете и на кръста им. Размахваха заплашително криваци и остри камъни, но въпреки оръжията си и многочисленото си надмощие, се държаха на благоразумно разстояние. Започваше да се развиделява и първите лъчи на утрото, проникнали през гъстата мъгла, придаваха на сцената оттенък на кошмар.
Тенсинг се изправи бавно, за да не предизвика реакцията на противниците си. Сравнени с този исполин, йетите изглеждаха още по-ниски и уродливи. Аурата на учителя не се бе променила и бе все така бяла и златиста — ясен знак за съвършеното му спокойствие, — за разлика от тази на повечето изчадия срещу него, която беше треперлива, без блясък, с цвета на пръстта: признак за болест и страх.
Принцът отгатна защо не ги бяха нападнали веднага: явно чакаха някого. Не след дълго забеляза, че към тях се доближава по-различна фигура, много по-висока от околните, макар и прегърбена от старост. Беше от същата порода йети, но с половин ръст по-висока. Ако можеше да се изправи, щеше да се изравни с Тенсинг, ала към преклонната й възраст се прибавяше гърбица, която изкривяваше гръбнака и принуждаваше новодошлата да се движи с успоредно на земята тяло. За разлика от събратята си, покрити с мърлява козина и брони, новопоявилата се бе загърната с протрита тигрова кожа, носеше гердани от зъби и кости на врата и се подпираше на крива дървена тояга.
Макар да беше женско, съществото трудно можеше да се нарече жена; не беше човек, ала не беше точно и звяр. Козината му беше рядка, опадала на места, където се розовееше люспеста кожа, като опашката на мишка. Беше покрита с непробиваем слой мас, засъхнала кръв, кал и мръсотия и вонеше нетърпимо. Ноктите на женската бяха дълги и черни, а малкото останали зъби в устата бяха оголени и се клатеха при всяко поемане на дъх. От носа й капеше зеленикава слуз. Гуреливите й очи бляскаха между щръкналите космати кичури по лицето. При нейното приближаване, другите йети се отдръпнаха с уважение: явно тя командваше тук, сигурно беше царицата или жрицата на племето.
Смаян, Дил Бахадур видя как учителя му падна на колене пред зловещото създание, сключи ръце пред лицето си и произнесе обичайния за Забраненото кралство поздрав: „Желая вам щастие“.
— Тампо качи — изрече той.
— Гррр — изръмжа тя, впръсквайки го със слюнка.
Коленичил, Тенсинг беше висок колкото прегърбената старица и така можеха да се гледат в очите. Дил Бахадур последва примера на ламата, макар че от това положение нямаше да може да се защити от страховитите същества, които продължаваха да размахват криваци. С крайчеца на окото си пресметна, че около него има десетина-дванайсет от тях, а кой знае още колко дебнеха наблизо.
Главатарката на племето издаде поредица от остри гърлени звуци, които, взети заедно, наподобяваха някакъв език. На Дил Бахадур му се стори, че го е чувал и преди, но не си спомняше къде. Не разбираше нито дума, колкото и познат да му звучеше. Изведнъж всички йети също паднаха на колене и започнаха да бият чела в земята, без обаче да изпускат оръжията си, колебаейки се между церемониалния поздрав и желанието да ги размажат с тоягите си.