— Не проверихте ли къде е? — запита Кейт с помощта на Уанджи.
— Предположих, че е отишъл да се съветва със Златния дракон — отвърна старецът.
— А леопардът?
— Беше завързан с верига в един ъгъл. Негово Величество няма право да влиза с него при Златния дракон. Понякога го оставя в залата на Буда, друг път го предава на постовите до Последната порта.
— Къде е това? — поиска да узнае Кейт, но вместо отговор получи възмутен поглед от страна на монаха и още един, яростен, от генерала: очевидно това сведение беше поверително, но тя не се предаваше лесно.
Генералът обясни, че само неколцина души знаели къде се намира Последната порта. Пазачите били отвеждани до там със завързани очи от една от възрастните монахини на служба в двореца, които пазели тайната. Въпросната порта била прагът към свещената част на двореца, който никой, освен монархът, нямал право да престъпва. Оттам нататък започвали препятствията и смъртоносните капани охраняващи Свещеното пространство. Ужасна смърт застигала всеки, който не знаел къде да стъпи.
— Можем ли да говорим с Джудит Кински, европейката, гостенката на двореца? — настоя писателката.
Тръгнаха да я търсят и се разбра, че чужденката също е изчезнала. Леглото й не беше оправено, всичките й дрехи и лични вещи бяха в стаята, с изключение на кожената чанта, която винаги висеше на рамото й. През ума на Кейт пробягна мисълта, че кралят и специалистката по лалета са се притаили някъде в любовен унес, но на мига я отхвърли като абсурдна. Реши, че подобно нещо не им бе присъщо, а и нямаше смисъл да се крият.
— Трябва да намерим краля — каза Кейт.
— Може би вече сме се сетили, бабче — промърмори генерал Кунлун.
Той нареди да повикат една от монахините, за да ги заведе до долния етаж на двореца и се наложи да изтърпи компанията на Кейт и на Уанджи, защото писателката се впи в ръката му като кърлеж и не пожела да го пусне. Тази жена е наистина невероятно невъзпитана, помисли си военният.
Слязоха след монахинята два етажа под земята, преминавайки през стотина свързани помежду си помещения, докато най-сетне стигнаха до залата, в която се издигаше величествената Последна порта. Нямаха време да й се възхитят, защото с ужас съзряха двама униформени постови от кралската гвардия проснати по очи в локви кръв. Единият беше мъртъв, но другият все още дишаше и с последни сили успя да прошепне, че някакви сини мъже, предвождани от бял човек, навлезли в Свещеното пространство и не само се върнали обратно живи и здрави, ами похитили краля и отнесли Златния дракон.
Мияр Кунлун имаше четирийсет годишен стаж във въоръжените сили, но никога не се бе изправял пред такава тежка ситуация. Неговите подчинени се забавляваха да си играят на война и да маршируват по паради, но до този момент насилието бе непознато явление в родината му. Не се бе налагало да използват оръжията си, а и никой от войниците не знаеше какво значи истинска опасност. Мисълта, че владетелят е бил отвлечен от собствения му палат не се побираше в главата на генерала. Най-силното чувство, което го терзаеше в този миг, по-силно от уплахата и яростта, бе срамът: той не бе изпълнил дълга си, не бе успял да опази своя обичан крал.
Кейт нямаше повече работа в двореца. Тя се сбогува със слисания военен и закрачи бързо към хотела, влачейки след себе си Уанджи. Трябваше да говори с внука си.
— Мисля, че американският младеж нае кон и навярно е заминал. Струва ми се, че не се е върнал — съобщи й собственикът на хотела с широки усмивки и поклони.
— Кога стана това? Сам ли замина? — запита разтревожено писателката.
— Вчера може би. Носеше, мисля, и някаква маймуна — отвърна човекът, стремейки се да бъде максимално любезен с чудатата баба.
— Бороба! — възкликна Кейт и на мига разбра, че Александър е тръгнал да търси Надя.
— Не биваше да водя децата в тая страна! — добави тя посред силен пристъп на кашлица и се отпусна съкрушена на един стол.
Без да каже дума, собственикът на хотела наля чаша водка и я постави в ръцете й.
13
Златния Дракон
През онази нощ кралят бе медитирал дълги часове пред Великия Буда, както правеше винаги, когато слизаше в Свещеното пространство. Способността му да тълкува чутото от статуята зависеше от душевното му състояние. Сърцето му трябваше да бъде чисто, освободено от всякакви желания, страхове, очаквания, спомени и отрицателни помисли, разтворено като цвят на лотос. Той се отдаде усърдно на молитвите, защото чувстваше, че съзнанието и сърцето му са уязвими. Усещаше, че едва удържа юздите на кралството и на собствената си психика.