Никой не знаеше какво ги чака в залата на Златния дракон, защото образите на екрана бяха размътени. Блясъкът на покритите със злато стени, в които се отразяваха светлините на многобройни маслени лампи и дебели свещи от пчелен восък, ги заслепи. Въздухът беше напоен с миризмата на лой, тамян и благовонните смоли, които горяха в кадилниците. Още не прекрачили прага, те замръзнаха оглушени от неописуем дрезгав и гърлен, звук, сякаш кит надуваше метални тръби. Почти веднага обаче се долавяше известна последователност на тоновете и скоро ставаше очевидно, че това е определен вид език. Кралят, седнал в поза „лотос“ срещу статуята, беше с гръб към тях и не ги чу да влизат: погълнат от задачата си, той съсредоточено слушаше звуците.
Монархът редеше монотонно песнопение и, преминавайки от една тоналност в друга, произнасяше непонятни думи, при което от устата на статуята веднага се отронваше отговор и прокънтяваше в стаята. Трептенията, които това пораждаше, бяха толкова силни, че се усещаха с кожата, мозъка и с всички нерви. Сякаш човек се намираше затворен в огромна камбана.
Златният дракон стоеше пред очите на Текс Армадильо и сините разбойници в целия си блясък: тяло на лъв, лапи с огромни нокти, опашка на влечуго с четири шипа, навита на кравай, изпъкнали очи и зейнала паст с два реда остри зъби и раздвоен змийски език. Статуята от масивно злато беше повече от метър висока и точно толкова широка. Бе изработена изящно и майсторски: на всяка люспа по тялото и опашката блестеше скъпоценен камък, перата по крилата завършваха с диаманти, върху опашката имаше сложна плетеница от перли и изумруди, зъбите бяха от слонова кост, а очите — два превъзходни рубина-звезди, всеки от които голям колкото яйце на гълъб. Митологичното същество бе стъпило върху черен камък с парче жълтеникав кварц по средата.
Няколко секунди престъпниците стояха като вцепенени от изумление, опитвайки се да превъзмогнат ефекта на светлините, разредения въздух и оглушителния тътен. Никой не бе очаквал да види такова невероятно творение; дори най-големият невежа от групата разбра, че пред тях стои безценно съкровище. Алчност заблестя в очите им: ех, как щеше да се промени живота им, ако имаха само един-единствен от тези камъни.
Текс Армадильо също се поддаде на вълшебното очарование на дракона, макар да не се смяташе за особено амбициозен — занимаваше с тази работа, защото обичаше приключенията. Гордееше се с това, че живее просто, в пълна свобода, че няма връзки нито от сантиментален, нито от друг характер. Блазнеше го мисълта да се оттегли, когато остарее и му омръзне да броди по света, и да прекара последните си години в някое ранчо в американския запад, където да отглежда състезателни коне. Имаше мисии, при които в ръцете му попадаха несметни богатства, но нито веднъж не се почувства изкушен да ги притежава: комисионната, винаги достатъчно висока, му стигаше, ала при вида на ценната реликва, той реши да измами Специалиста. Сдобиеше ли се с нея, вече нищо не можеше да го спре, щеше да бъде безмерно богат, да осъществи всичките си мечти, включително да създаде своя организация, много по-мощна дори от тази на Специалиста. Няколко мига се наслаждава на идеята, като човек потънал в светъл сън, но много скоро стъпи отново на земята. „Сигурно това е проклятието на статуята: предизвиква неудържима алчност“, каза си той. Трябваше да положи огромно усилие, за да се върне към плана си. Даде безмълвно знак на хората си и те пристъпиха към краля с ножове в ръце.
14
Пещерата на разбойниците
Александър и новите му приятели лесно стигнаха до пещерата на разбойниците — Надя им бе показала най-общо посоката, а останалото свърши Бороба. Маймунката стоеше върху раменете на Александър, увила опашка около врата му и вкопчена с двете ръце за косата му. Не обичаше да изкачва планини, а още по-малко да слиза от тях. Момчето час по час се опитваше да се освободи от нея, защото опашката й го задушаваше, а неспокойните й пръстчета изтръгваха цели кичури от перчема му.
След като установиха точното местонахождение на пещерата, тримата предпазливо започнаха да се промъкват към нея под прикритието на храстите и неравностите на терена. Наоколо не се мяркаше жива душа, само вятърът свиреше между хълмовете, а от време на време се разнасяше писъкът на някоя птица. В тази тишина стъпките им и дори дишането им изглеждаха оглушителни. Тенсинг подбра няколко камъка и ги скъта в гънката на туниката си на кръста, после заповяда по телепатия на Бороба да отиде на разузнаване. Александър въздъхна с облекчение, когато маймунката най-сетне го пусна.