Дил Бахадур беше пребледнял. Със сляпата увереност на първата любов, той бе решил, че Пема е единствената жена за него на този свят. Фактът, че не познаваше други и че опитът му се равняваше на нула, не влизаше в сметката. Боеше се, че тя ще падне на дъното на пропастта и ще загине или, в случай че стигнеше жива и здрава долу, ще се загуби или ще й се наложи да преодолява нови препятствия. По тия места бродеха тигри, а как да забрави и Сектата на Скорпиона.
— Много е опасно — изрече той.
— Да не би моят ученик да е решил да придружи девойките? — попита Тенсинг.
— Не, учителю, моят дълг е да ви помогна да освободите краля — прошепна принцът и сведе засрамено поглед.
Ламата го отведе настрана, за да не ги чуват другите.
— Повярвай в нея, Дил Бахадур. Сърцето й е храбро като твоето. Ако кармата ви е да се съберете, това непременно ще стане. Ако ли не, каквото и да направиш, няма да промениш жизнения си път.
— Не съм казал, че искам да се съберем, учителю!
— Може би не е нужно да го казваш — усмихна се Тенсинг.
Александър реши да използва оставащите часове на деня, за да подготви пътя за следващия ден. Най-напред трябваше да се увери, че с двете си въжета, всяко дълго по петдесет метра, ще успее да слезе. Прекара половин час, обяснявайки на другите основните принципи на екипа, от поставянето на седалката, с която щяха да се спускат, до движенията за отпускане и притягане на въжето. Второто въже служеше за безопасност. Той нямаше нужда от него, но за момичетата щеше да е абсолютно необходимо.
— Сега ще се спусна до издатината и оттам ще премеря колко остава до долу — заяви той, докато завързваше въжето и обуваше сбруята.
Всички наблюдаваха с огромен интерес движенията му, с изключение на Надя, която не смееше да погледне към пропастта. Уменията на Александър изглеждаха невероятни на Тенсинг, който цял живот се бе катерил по хималайските хребети като коза. Той огледа с удивление здравото и леко въже, металните куки, предпазните препаски, остроумната комбинация от колани. Видя с възхищение как младежът им махна за сбогом и скочи в празното пространство, увиснал на сбруята. С крака се оттласкваше от отвесния скат, а с ръце отпускаше въжето, така че постепенно слизаше с три до пет метра, без видимо напрежение. За по-малко от пет минути достигна издатината на склона. Отгоре изглеждаше съвсем малък. Престоя там половин час, мерейки височината до долу с второто въже, което бе увил около кръста си. После се изкачи с повече усилия, отколкото на слизане, но без особени затруднения. Горе го посрещнаха с ръкопляскане и радостни възгласи.
— Може да стане, учителю Тенсинг, терасата е широка и здрава, ще побере и мен, и петте момичета. Въжето стига до долу и мисля, че ще успея да ги науча как да се оправят със сбруята. Има само един проблем — каза Александър.
— Какъв?
— На терасата ще са ми нужни и двете въжета, защото те не могат да слизат без предпазно въже. Едното се използва за закачване на седалката, а второто се застопорява на скалата със специален механизъм, който вече съм поставил, и който ще ми помогне да ги сваля една по една. Това е абсолютно необходима мярка за сигурност в случай, че изтърват първото въже или по някаква причина системата откаже. Те нямат опит и няма да успеят без второ въже.
— Разбирам, но нали въжетата са две. Какъв е проблемът?
— Ще ги използваме, за да стигнем до терасата. После вие ще ги отпуснете отгоре, за да ги закрепя аз долу и да сляза с момичетата до подножието на ската. Но после как ще се върна, след като и двете въжета са на терасата? Не мога да изкача отвесната стена без опора. Един опитен алпинист би го направил за няколко часа, но аз не се смятам за такъв. С една дума трябва ни трето въже — обясни Александър.
— Или тънка връв, с която да издърпаме едно от въжетата от терасата дотук — каза Дил Бахадур.
— Точно така.
Но те нямаха под ръка петдесетметрова връв. Първата им мисъл бе, разбира се, да нарежат дрехите си на ленти, но си дадоха сметка, че ако останеха полуголи при тези температури, щяха да умрат от студ. А момичетата бяха само по тънки копринени саронги и къси елечета. Тенсинг се сети за кълбетата връв от кожа на як във високопланинското им убежище, но то беше прекалено далеч, за да отидат да ги вземат.
Междувременно слънцето бе залязло и небето започваше да придобива цвят на индиго.
— Много е късно. Мисля, че е време да си осигурим що-годе удобно пренощуване. Утре може би ще ни хрумне някакъв изход — каза ламата.
— Връвта, която ни е нужна, не трябва да е много здрава, нали? — попита Пема.