— Какво стана с пумата? — попита Надя.
— Поканили експерти във Флорида, които пуснали района други подобни на пумата бозайници от рода на котките. Те се смесили и след по-малко от десет годи расата била възстановена.
— И ти смяташ, че това е случаят и с йетите? — заинтересува се Дил Бахадур.
— Да. Живели са прекалено дълго изолирани, много са малко на брой, съвкупяват се само помежду си и затова са толкова слаби.
Тенсинг се замисли над казаното от младият чужденец. Така или иначе, дори да излезеха от тайнствената си долина, йетите нямаше да имат с кого да се смесят, защото едва ли щяха да срещнат себеподобни по цялата, земя, а никое човешко същество не би се съгласило да направи семейство с тях. Рано или късно обаче те щяха да бъдат принудени да се приобщят към външния свят — беше неизбежно. Но трябваше да се подходи предпазливо, защото контактът им с хората можеше да се окаже пагубен. Това бе възможно единствено в защитената среда на Кралството на Златния дракон.
През следващите часове приятелите се нахраниха и починаха малко, за да възстановят силите си. Когато разбраха, че предстои битка, всички йети настояваха да тръгнат, но Грр-импр не им позволи — не можеше да остави селото без мъже. Тенсинг ги предупреди, че могат и да загинат, защото ще се изправят срещу зли човешки същества, наречени „сините мъже“, които са много силни и имат ножове и пушки. Йетите не знаеха какви са тия неща и монахът им ги описа по възможно най-преувеличения начин. Те с най-голяма радост изслушаха обясненията му какви рани причиняват огнестрелните оръжия, колко много кръв тече и разни други подробности. А това само засили разочарованието на онези, на които се налагаше да останат в долината: никой не искаше да пропусне възможността да се позабавлява в бой с човеците. Един по един всички се изредиха пред ламата, като скачаха, издаваха страховити крясъци, показваха зъбите и мускулите си, за да го впечатлят. Така Тенсинг избра десетимата с най-зъл нрав и най-червена аура.
Монахът прегледа лично кожените им защитни кори, които биха смекчили удар с нож, но срещу куршум щяха да бъдат безполезни. Въпреки цялата си свирепост, тези десет полузверове, не много по-умни от едно шимпанзе, нямаше да могат да надвият мъжете на Скорпиона, но ламата разчиташе на елемента изненада. Сините разбойници бяха суеверни и дори да бяха чували за отвратителния Снежен човек, никога не го бяха виждали.
По заповед на Грр-импр следобед бяха заклали две чегно, за да нагостят гостите. С огромна погнуса, защото не приемаха жертвоприношението на никое живо същество, Дил Бахадур и Тенсинг събраха кръвта на животните и намазаха с нея къдравата козина на избраните бойци. С помощта на ивици кожа, рогата и най-дългите кости, те измайсториха ужасяващи шлемове, които йетите нахлупиха с възторжени крясъци, докато женските и децата подскачаха от възторг. Учителят и неговият ученик със задоволство стигнаха до заключението, че и най-неустрашимият би загубил ума и дума при вида на подобна орда.
Мъжете настояваха Надя да остане в селото, но не успяха да я убедят и накрая трябваше да отстъпят и да я вземат със себе си. Александър не искаше да я излага на опасностите, които ги очакваха.
— Може би никой от нас няма да се отърве жив, Орлице… — говореше й той.
— В такъв случай ще бъда принудена да прекарам дните си в тази долина сама сред йетите. Не, благодаря. Идвам с вас, Ягуар — отсече тя.
— Тук ще бъдеш на сравнително безопасно място. Не знам какво ще заварим в оня изоставен манастир, но едва ли ще е много приятно.
— Не се отнасяй с мен като с дете. И сама мога да се грижа за себе си, нали от тринайсет години това правя. Мисля, че мога да ви бъда полезна.
— Добре, но ще вършиш само това, което ти кажа — отсече Александър.
— Забрави. Ще правя, каквото си реша. И ти не си спец, разбираш от битки колкото мене — отвърна му Надя и той трябваше да признае, че е права.
— Може би най-добре ще е да тръгнем през нощта, така призори ще бъдем в другия край на тунела и ще използваме сутринта, за да стигнем до Чънтан дзун — предложи Дил Бахадур и Тенсинг се съгласи.
След като се натъпкаха до насита с вкусната вечеря, йетите налягаха по земята и захъркаха, без да свалят новите си шлемове — бяха ги приели като знак за храброст. Надя и Александър бяха толкова гладни, че излапаха порциите си печено месо от чегно, въпреки горчивия му вкус и кичурите опърлени косми по него. Тенсинг и Дил Бахадур си приготвиха обичайните цампа и чай, после седнаха да медитират с лице към необятната небесна шир, чиито звезди не успяваха да съзрат. Нощем, когато температурата в планините паднеше, парата от димящите кладенци се превръщаше в гъста омара, която се разстилаше над долината като памучен плащ. Йетите никога не бяха виждали звездите, а луната беше за тях необясним ореол от синкава светлина, който понякога прозираше през мъглата.