— Какво са ти направили? — питаше водачът, оглеждайки дъщеря си от всички страни.
— Нищо, татко, не са ми направили нищо, кълна се, сега най-важното е да спасим краля, грози го смъртна опасност.
— Това е работа на войската, а не твоя. Ти се връщаш с мене вкъщи!
— Не мога, татко. Моят дълг е да отида в Чънтан дзун!
— Защо?
— Защото обещах на Дил Бахадур — отвърна тя и цялата пламна.
Мияр Кунлун прониза девойката с лисичия си поглед и изглежда предположи нещо по зачервените й страни и разтрепераните устни, защото се поклони дълбок на преводача, съединил ръце пред лицето си.
— Може би почитаемият Уанджи ще позволи на смелата си дъщеря да придружи моя скромна милост. Мисля, че войниците ми ще се грижат добре за нея — помоли той.
Екскурзоводът разбра, че въпреки поклона и любезния тон, генералът нямаше да приеме отказ. Налагаше се да разреши на Пема да замине и да се моли на небето да се върне жива и здрава.
Добрата вест, че девойките са се измъкнали от ръцете на похитителите разтърси страната. В Забраненото кралство новините се разпространяваха от уста на уста с такава скорост, че когато четири от момичетата се появиха по телевизията да разкажат за премеждията си, покрили главите си с копринени шалове, вече всички бяха научили. Хората излязоха на улицата да празнуват и се завтекоха към храмовете с благодарствени дарове. Молитвените колела и знамена въздигаха до небесата неудържимата радост на народа.
Само Кейт Колд нямаше какво да празнува, напротив беше на ръба на нервната криза, защото Надя и Александър все още не се бяха появили. Сега тя препускаше към Чънтан дзун заедно с Пема и Мияр Кунлун, начело на отряд войници, по криволичеща към върховете пътека. Пема бе разказала и на двамата какво бе чула от устата на разбойниците за Златния дракон. Генералът потвърди подозренията й.
— Един от пазачите при Последната порта е останал жив и видял как отнасят нашия обичан крал и Дракона. Това следва да остане в тайна, Пема. Добре направи, че не го спомена по телефона. Статуята струва цяло състояние, но не мога да си обясня защо са похитили и краля… — каза той.
— Учителят Тенсинг, неговият ученик и двамата чуждестранни младежи се отправиха към светата обител. Те имат голяма преднина. Навярно ще ни изпреварят — уведоми го Пема.
— Мисля, че не е било много разумно, Пема. Ако нещо се случи с принц Дил Бахадур, кой ще заеме трона…? — въздъхна генералът.
— Принцът ли? Какъв принц? — прекъсна го девойката.
— Дил Бахадур е принцът-престолонаследник, ти не знаеше ли, момиче?
— Никой не ми е казал. Във всеки случай на принца нищо няма да му се случи — увери го тя, но веднага си даде сметка, че не е възпитано да се говори така, и се поправи: — Искам да кажа, че навярно кармата на почитаемия принц е да спаси нашия обичан владетел и да остане невредим…
— Може би… — съгласи се генералът загрижен.
— Защо не изпратите самолети в манастира? — изсумтя Кейт: тази война, която се водеше от гърба на коня, сякаш са се върнали с няколко века назад, я изкарваше от търпение.
— Няма къде да се приземят. Един хеликоптер вероятно би могъл и да успее, но се изисква много опитен пилот, защото ще трябва да навлезе във фуния със силни въздушни течения — отговори генералът.
— Почитаемият генерал ще се съгласи с мен може би, че не е излишно да се опита… — примоли се Пема блеснали от сълзи очи.
— Има само един пилот, способен да го стори. Той е от Непал и е герой — същият, който преди няколко години се изкачи с хеликоптер на Еверест, за да спаси неколцина алпинисти.
— Спомням си случая, човекът е много известен, интервюирахме го за „Интернешънъл джеографик“ оживи се Кейт.
— Може би ще успеем да се свържем с него и да го доведем в следващите часове — каза генералът.
Мияр Кунлун не подозираше, че доста преди това същият пилот е бил нает от Специалиста и точно в този ден летеше от Непал към върховете на Забраненото кралство.
Колоната, съставена от Тенсинг, Дил Бахадур, Александър, Надя с Бороба на рамото и десетимата бойци йети се приближи към склона, на който стърчаха древните руини на Чънтан дзун. Йетите ръмжаха от възбуда, блъскаха се и приятелски се хапеха един друг, предвкусвайки удоволствието от близката битка. От дълги години чакаха случай като този, за да се позабавляват по-сериозно. Тенсинг трябваше да спира час по час, за да ги успокоява.
— Учителю, мисля, че най-сетне си спомних къде съм чувал преди езика на Йетите: в четирите манастира, където ми показаха шифъра на Златния дракон — прошепна Дил Бахадур на Тенсинг.
— Моят ученик навярно не е забравил какво му казах, когато отидохме в Долината на Снежния човек. Че за посещението ни там има важна причина — отвърна ламата със същия тон.