Джудит Кински използва суматохата, хукна в противоположната посока и изчезна сред руините на манастира.
Докато в единия край на сградата се случваше всичко това, в другия се разиграваше не по-малко бурна сцена. Повечето от сините разбойници се бяха скупчили край импровизираната кухня, наливаха се с алкохол от манерките си, дъвчеха бетел и разискваха полугласно как да преметнат Текс Армадильо. Те, естествено, нямаха представа, че всъщност Джудит Кински командва парада — мислеха я за заложник, както и краля. Американецът им бе платил уговореното в брой, знаеха също, че в Индия ги очакват оръжия и коне, като допълнение към сделката, но след като бяха видели златната статуя, обсипана със скъпоценни камъни, те смятаха, че заслужават много повече. Вероятността да изтърват съкровището, като го оставят в хеликоптера, не им се нравеше, макар да разбираха, че това е единственият начин да го измъкнат от страната.
— Хайде да пленим пилота — предложи главатарят през зъби, поглеждайки крадешком към непалския герой, който отпиваше от чашата си кафе с кондензирано мляко в един ъгъл.
— Кой ще тръгне с него? — попита един от разбойниците.
— Аз — реши главатарят.
— А как да бъдем сигурни, че няма да забегнеш с плячката? — обади се друг от неговите хора.
Възмутен, главатарят посегна към един от кинжалите си, но не успя да довърши движението, защото Тенсинг и йетите нахлуха като торнадо откъм южното крило на Чънтан дзун. Малкият отряд наистина будеше страх. Начело вървеше монахът, въоръжен с два пръта, свързани с някаква верига, открита сред останките на онова, което навремето бе служило за оръжейна зала на прочутите монаси-бойци, населявали укрепената обител. По начина, по който размахваше тоягите и движеше тялото си, всеки би се досетил, че е майстор на бойните изкуства. Следваха го десетимата йети, които и при нормални обстоятелства имаха потресаващ вид, а сега приличаха на чудовища, избягали от най-лошия кошмар. На пръв поглед изглеждаха двойно повече и вдигаха врява като за цяла орда. Нарамили боздугани и камъни, с кожените щитове и ужасяващите шлемове с окървавени рога у тях нямаше нищо човешко. Крещяха и скачаха като обезумели орангутани, щастливи, че им се отдава възможност да удрят наляво и надясно с криваците, а и — защо не — и тях да ги удрят, защото това също беше част от забавлението. Тенсинг им нареди да нападат, примирен с факта, че няма да успее да ги озапти. Преди да нахлуе в манастира, той бе отправил кратка молитва към небето битката да завърши без жертви, защото щяха да тежат на неговата съвест. Йетите не бяха отговорни за действията си, пламнеше ли веднъж тяхната агресивност, те загубваха и малкото разум, който притежаваха.
Суеверните сини разбойници решиха, че ги застига проклятието на Златния дракон и че армия от демони идва да отмъсти за извършеното светотатство. Те бяха в състояние да се опълчат на най-свирепия враг, но мисълта да се изправят пред пъклени изчадия им изправи косите. Побягнаха като лопатари, следвани по петите от йетите, пред смаяния поглед на пилота, който се залепи за стената, за да ги пропусне да минат, все още с чашата в ръце, чудейки какво става. Уж бе дошъл да вземе някакви си учени, а вместо това се бе озовал сред шайка диваци, боядисани в синьо, извънземни маймуни и монах-великан, въоръжен като в китайските филми за кунгфу.
След като бандитите и йетите изчезнаха с трясък, ламата и пилотът изведнъж се оказаха сами.
— Намасте — поздрави летецът, когато гласът му се възвърна, защото нищо друго не му дойде на ум.
— Тачу качи — отвърна на своя език Тенсинг с кратък поклон, като на светско събитие.
— Какво става тук по дяволите? — попита авиаторът.
— Може би ще е малко трудно за обяснение. Тези с рогатите шлемове, йетите, са мои приятели. Другите откраднаха Златния дракон и отвлякоха краля — уведоми го Тенсинг.
— Имате предвид легендарния Златен дракон? Значи това са качили на моя хеликоптер! — извика героят от Непал и хукна към площадката за приземяване.
Тенсинг го последва. Положението му се струваше леко смехотворно, защото все още не знаеше, че кралят е ранен. През една дупка в стената той видя как йетите гонят надолу по склона ужасените мъже на Скорпиона. Направи безуспешен опит да спре с мисъл бойците Грр-импр, но те прекалено много се забавляваха, за да му обърнат внимание. Страховитите им бойни крясъци звучаха вече като възгласи на предчувствано удоволствие, сякаш бяха деца, които си играят. Тенсинг за по ден път се помоли да не застигат никой от разбойница не желаеше да прибавя неизличими петна от нови насилствени действия към своята карма.