Чак тогава се сетиха за виновницата за цялата трагедия. Предположиха, че едва ли е стигнала много далеч, защото не познаваше околността, беше без оръжие, провизии и топли дрехи, а очевидно и боса, след като Армадильо я бе заставил да събуе ботушите си. Но Александър си помисли, че след като бе съумяла да отмъкне дракона по този впечатляващ начин, щеше да успее избяга и от самия ад.
— Не се чувствам готов да управлявам, татко — проплака принцът, свел глава.
— Нямаш избор, сине. Ти си добре обучен, храбър и имаш чисто сърце. Поискай съвет от Златния дракон.
— Но той беше унищожен!
— Приближи се. Трябва да ти кажа една тайна.
Останалите отстъпиха няколко крачки назад, за да ги оставят насаме, а Дил Бахадур сложи ухо върху устните на краля. Принцът внимателно изслуша най-добре пазената тайна на кралството, тайната, която от осемнайсет века само коронованите монарси знаеха.
— Може би е време да се сбогуваш, Дил Бахадур — обади се Тенсинг.
— Не мога ли да остана при татко докато…
— Не, синко, трябва да тръгнеш още сега… — прошепна владетелят.
Дил Бахадур целуна баща си по челото и се отдръпна. Тенсинг притисна своя ученик в здравите си обятия. Разделяха се задълго, може би завинаги: на принца му предстоеше да преодолее изпитанието на своето посвещаване, при което можеше и да загине, а ламата на свой ред следваше да изпълни обещанието, дадено на Грр-импр, и да иде да я замества в продължение на шест години в Долината на Снежния човек. За пръв път в живота си Тенсинг се почувства сломен от чувствата: той обичаше това момче като роден син, повече дори от самия себе си, и раздялата с него му причиняваше пареща болка. Ламата се опита да запази разстояние и да успокои сърдечните си терзания. Огледа процеса в съзнанието си, задиша дълбоко, отбеляза си на ум този изблик на обич, както и факта, че все още го чака дълъг път, докато постигне пълното освобождаване от земните неща, включително и от чувствата. Той знаеше, че на духовно ниво раздялата не съществува. Припомни си как сам бе втълпявал на принца, че всяко същество е част от едно-единствено цяло и че всичко е взаимно свързано. Двамата с Дил Бахадур щяха да останат свързани навеки и в това, и при следващите си прераждалия. Защо тогава изпитваше такава мъка?
— Ще съумея ли да стигна до Свещеното пространство, почитаеми учителю? — попита момчето, прекъсвайки размишленията му.
— Спомни си, че трябва да бъдеш като хималайския тигър: слушай гласа на интуицията и на инстинкта. Вярвай в добродетелите на своето сърце — отвърна монахът.
Принцът, Надя и Александър се отправиха обратно към столицата. Те вече познаваха пътя и бяха подготвени за препятствията. Тръгнаха напряко през Долината на Снежния човек, така че не се срещнаха с отряда войници на генерал Мияр Кунлун, който по същото време се изкачваше към върха, заедно с Кейт Колд и Пема.
Сините мъже, обаче, не успяха да се измъкнат. Те бяха хукнали надолу по склона толкова бързо, колкото неравният терен им позволяваше, за да се спасят от ужасяващите демони, които ги преследваха. Йетите не можаха да ги настигнат, защото не посмяха да излязат извън обичайните си предели. В генетичната памет на тези полузверове бе запечатан един основен закон: да стоят настрана. Те извънредно рядко напускаха скритата си долина и то само, за да търсят храна по най-непристъпните върхове, далеч от хората. Това спаси Сектата на Скорпиона: инстинктът за самосъхранение на йети беше по-силен от желанието им да пипнат враговете ся и в един момент те просто спряха. Направиха го мимо себе си, защото да се откажат от такава славна битка, каквато едва ли щяха да имат през следващите години си беше огромна жертва. Те дълго стояха и виха от яд, размениха по някой и друг боздуган помежду си за утеха и после поеха увесили нос обратно към родното място.
Воините на Скорпиона не знаеха защо дяволите с окървавени шлемове се отказаха от преследването, но благодариха за това на богинята Кали. Бяха толкова уплашени, че дори не им мина през ума да се върнат и да отмъкнат статуята, както бяха замислили. Продължиха надолу по единствената възможна пътека и естествено попаднаха право в ръцете на войската на Забраненото кралство.
— Това са те, сините мъже! — извика Пема, като ги зърна още отдалеч.
Генерал Мияр Кунлун ги плени без затруднения — нямаше къде да избягат. Бандитите се предадоха без никаква съпротива. Един офицер се нагърби да ги отведе в столицата, заедно с по-голямата част от войниците, докато Пема, Кейт, генералът и неколцина от най-добрите му хора продължиха към Чънтан дзун.