— Как ще постъпите с тези разбойници? — запита Кейт генерала.
— Техният случай навярно ще бъде проучен от първосвещениците, ще бъде обсъден от съдиите и след това кралят ще реши как да бъдат наказани. Така поне се е постъпвало при други подобни обстоятелства, макар че всъщност нямаме голям опит в наказването на престъпници.
— В Съединените щати със сигурност щяха да останат в затвора до края на дните си.
— Нима там ще станат по-мъдри? — попита генералът.
Кейт така се разсмя, че едва не падна от коня.
— Съмнявам се, генерале — отвърна тя, бършейки сълзите си, след като успя да възстанови равновесието си.
Мияр Кунлун не разбра на какво толкова се смее възрастната писателка. Той бе стигнал до заключението, че чужденците са малко особени хора, с необясними маниери, но че е по-добре да не губи сили в опити да ги изучава, достатъчно беше да ги приема.
Междувременно беше започнало да се стъмва и се наложи да спрат и да си направят малък лагер на една от скалистите тераси на склона. Нямаха търпение да стигнат до манастира, но разбираха, че е налудничаво да продължат да се изкачват само на светлината на фенерите си.
Кейт беше изтощена. Към усилието от пътуването се прибавяха височината, към която не беше привикнала, и кашлицата, която не й даваше мира. Крепеше я само желязната й воля и надеждата, че горе ще намерят Александър и Надя.
— Може би е излишно да се безпокоите, бабче. Вашият внук и Надя са на сигурно място, с принца и Тенсинг няма да им се случи нищо лошо — успокояваше я Пема.
— Горе, изглежда, е станало нещо доста страшно, за да бягат така тия разбойници — отвърна Кейт.
— Те споменаха нещо за проклятието на Златния дракон и че ги преследвали някакви дяволи. Мислите ли, че в тези планини има демони, бабче? — попита момичето.
— Не вярвам в подобни дивотии, дете — отвърна Кейт, примирена, че всички в тази страна я наричаха „бабче“.
Нощта се проточи безкрайно, но никой не можа много да спи. Войниците приготвиха скромна закуска от солен чай с лой, ориз и сухи зеленчуци с вид и цвят на подметка. После продължиха похода. Кейт не изоставаше, въпреки своите шейсет и пет години и съсипаните си от тютюневия дим дробове. Генерал Мияр Кунлун не продумваше, нито я поглеждаше, от страх да не срещне проницателните й сини очи, но във воинското му сърце започваше да се заражда неудържимо възхищение. Отначало я ненавиждаше и всячески се стремеше да се отърве от нея, но след няколко дни престана да я смята за невъзможна старица и започна да изпитва уважение към нея.
Останалата част от изкачването не донесе нови изненади. Когато най-сетне се добраха до укрепения манастир, помислиха, че няма никого. Над древните руини тегнеше абсолютна тишина. Внимателно, с оръжие в ръка, генералът и войниците тръгнаха напред, следвани отблизо от двете жени. Така прекосиха една по една обширните зали, докато стигнаха до последната, на чийто праг им се изпречи монах-великан, стиснал в ръка две свързани с верига тояги. Със сложна танцова стъпка той вдигна оръжието си и преди групата да успее да реагира, уви веригата около врата на генерала. Войниците замръзнаха, напълно объркани, а шефът им риташе във въздуха, между внушителните ръчища на монаха.
— Почитаеми учителю Тенсинг! — извика Пема, щастлива, че го вижда.
— Пема? — попита той.
— Аз съм, почитаеми учителю! — отвърна тя и добави сочейки военния: — Може би трябва да пуснете почитаемия генерал Мияр Кунлун…
Тенсинг го постави внимателно на пода, свали веригата от врата му и се поклони в знак на уважение, събрал ръце на височината на челото си.
— Тампо качи, почитаеми генерале — поздрави го то.
— Тампо качи. Къде е кралят? — отговори генералът като опъваше мундира си и се стремеше да потисне възмущението си.
Тенсинг се отдръпна и новодошлите влязоха в обширното помещение. Половината таван бе паднал преди години, а останалата част едва се крепеше, на една от външните стени зееше огромна дупка и оттам навлизаше бледата дневна светлина. Облакът, забулил върха на планината, създаваше сумрачна атмосфера, в която всичко изглеждаше размито, като картини от някакъв сън. Между развалините се вееха остатъци от изпокъсан стенен килим, а на пода стоеше изящна статуя на облегнатия Буда, останала по чудо невредима, сякаш изненадана в пълния си покой.
Тялото на краля бе положено върху импровизирана маса, а край него горяха половин дузина лоени свещи. Полъх от студения като кристал въздух люлееше пламъка на свещите в златистата мъгла. Пилотът герой от Непал, който бдеше край трупа, не помръдна при влизането на военните.