— Колко ледчета има там, душко?
— Три, господин Кинг — отвърна бързо Жилан. — Съжалявам, аз…
— Не го мисли, само сложи още едно. — Жилан побърза да изпълни заръката му, а той каза: — Колкото и пъти да й казвам, винаги забравя понякога. „Джак Даниълс“ е капризна напитка, трябва да нацелиш леда, иначе за нищо не става.
Сам рече:
— Ще ви се доверя.
— Разумен мъж сте, господин Фарго.
— Сам.
— Както щеш. Може да ми викаш Чарли.
Кинг ги загледа с приятелска усмивка, докато Жилан не се върна с правилно разреденото уиски. Застана до шефа си и зачака той да го опита.
— Това е моето момиче — каза той. — Хайде, бягай! — После се обърна към семейство Фарго: — Как върви копаенето на онова островче? Как се казваше?
— Пулау Легунди — отвърна Сам.
— Да, точно така. Някакво…
— Господин Кинг…
— Чарли.
— Жилан Шъ спомена наш приятел, Франк Олтън.
— А сте и прям мъж. Предполагам, в това приличате на мъжа си, Реми?
Нито един от двамата не отвърна, но Реми му се усмихна мило. Кинг сви рамене.
— Добре, да бъде вашата. Преди няколко седмици наех Олтън, за да ми проучи нещо. Изглежда е изчезнал. Пуф! И понеже вие двамата сте добри в откриването на трудно откриваемото, а и сте му приятели, реших да се свържа с вас.
— Кога за последно си говорил с него? — попита Реми.
— Преди десет дни.
— Франк не поддържа много връзка, когато работи — рече Сам. — Защо…
— Защото трябваше да се свързва с мен всеки ден. Това беше част от сделката ни и той я спазваше допреди десет дни.
— Имаш ли причина да смяташ, че нещо не е наред?
— Искате да кажете, освен това, че нарушава обещанията си към мен? — отвърна Кинг с нотка на раздразнение. — Освен това, че ми взе парите и изчезна.
— Сега говорим на теория.
— Ами… частта от света, където се намира, може да е малко опасна понякога.
— Коя е тя? — попита Реми.
— Непал.
— Моля? Каза, че…
— Да. Последното ми познато местонахождение на Франк е Катманду. Встрани от утъпканите пътища и може да е опасно, ако не внимаваш.
Сам попита:
— Кой още знае за това?
— Една шепа хора.
— Съпругата на Франк?
Кинг поклати глава отрицателно и отпи от уискито. Направи гримаса.
— Жи!
Жилан беше до него след пет секунди.
— Да, господин Кинг?
Подаде й чашата.
— Ледът се топи твърде бързо. Отърви се от него.
— Да, господин Кинг.
И отново се скри от поглед.
Мръщейки се, Кинг я изпроводи с очи и се обърна отново към двамата Фарго.
— Та, какво казвахте?
— Казал ли си на съпругата на Франк?
— Не знаех, че има. Не ми даде никакви номера за спешни случаи. А и защо да я тревожа? Като нищо Олтън може да си е хванал някоя ориенталка и да си я дундурка на коляно с моите пари.
— Франк Олтън не би го направил — каза Реми.
— Може би да, може би не.
— Свързвал ли си се с непалското правителство? — попита Сам. — Или с американското посолство в Катманду.
Кинг махна нехайно с ръка.
— Всичките те за нищо не стават. И са корумпирани — местните, де. Колкото до посолството, обмислих идеята, но нямам месеците, които ще им трябват, за да свършат нещо. А и както казах, двамата имате репутацията, че откривате неоткриваеми неща.
Сам каза:
— Първо, Чарли, хората не са „неща“. Второ, издирването на изчезнали хора не ни е специалност. — Кинг отвори уста, но Сам вдигна ръка и продължи: — При все това, Франк е добър приятел, така че, разбира се, ще отидем.
— Страхотно! — Кинг се плесна по коляното. — Да поговорим за конкретиката: колко ще ми струва?
Сам се ухили.
— Предполагам, че се шегуваш.
— За пари? Никога.
— Защото Франк ни е добър приятел, ще поемем разходите — каза Реми с не съвсем приятелски тон. — Но ще ни трябва цялата информация, която можеш да ни дадеш.
— Жи вече е приготвила папка с нужното. Ще ви я даде, когато си тръгвате.
— Разкажи ни най-същественото — каза Сам.
— Ситуацията е малко калейдоскопична — призна Кинг. — Наех Олтън да намери един човек, който изчезна в същия регион.
— Кого?