— Мисля, че намерих каквото търсех.
— Покажи ми.
Той прелисти няколко хванати с кламер страници.
— Това са ежедневните имейли от Франк към Кинг. Започват в деня, когато е пристигнал, и свършват, когато е изчезнал. Забелязваш ли нещо различно в последните три?
Реми им хвърли едно око.
— Не.
— Подписал е всеки от тях с „Франк“. Виж предишните.
Реми го стори. Сви устни.
— Подписал ги е „ФО“
— Така подписва имейлите си и до мен.
— Какво значи според теб?
— Само предполагам, но или последните три имейла не са от Франк, или е опитал да каже нещо.
— Не ми се струва вероятно. Франк би намерил по-умен начин да го стори.
— Значи остава другата възможност. Изчезнал е по-рано, отколкото подозира Кинг.
— И някой се е преструвал на него — заключи Реми.
На петдесет километра северно от Катманду, Непал
В предутринния сумрак един Рейндж Роувър отби бавно от главния път. Фаровете му заиграха по терасираните зелени поля, докато следваше лъкатушещия път по дъното на долината. Роувърът се клатушка няколкостотин метра, преди да прекоси един мост. Под колата кипеше река, а тъмните й води се плискаха в основите на моста. Фаровете бързо преминаха по някаква поолющена табела на оттатъшния бряг. На нея пишеше „Трисули“. След около четиристотин метра роувърът стигна до ниска сграда от сиви тухли с тенекиен покрив. Сред дървета, съвсем близо до входна врата един прозорец светеше в жълто. Роувърът забави и спря.
Ръсел и Марджъри Кинг слязоха и се запътиха към вратата. Два сенчести силуети се отлепиха от ъглите на сградата и пресякоха пътя им. Оръжията пред гърдите им проблеснаха матово. За миг блеснаха фенерчета, светнаха върху лицата на младите Кинг и сумракът отново се възцари. Един от пазачите направи жест с глава към близнаците да влизат.
Вътре зад дървена маса седеше мъж. С изключение на масата и на мъждукащата керосинова лампа, помещението беше празно.
— Полковник Жу — изсумтя Ръсел Кинг.
— Добре дошли, безименни американски приятели. Моля, седнете.
Двамата Кинг седнаха на пейката срещу Жу. Марджъри каза:
— Не сте в униформа. Моля, не ми казвайте, че се боите от непалските военни патрули.
Жу се позасмя.
— Не. Хората ми със сигурност щяха да се зарадват да пострелят, но се съмнявам, че началниците ми биха одобрили, че съм прекосил границата, без да уважа каналния ред.
— Вие ни повикахте — каза Ръсел. — Защо?
— Трябва да обсъдим разрешителните, които ми поискахте.
— И които вече платихме — уточни Марджъри.
— Въпрос на израз. Районът, в който искате да влезете, се охранява строго…
— Цял Китай се охранява строго — отбеляза Ръсел.
— Само част от района, през който искате да преминете, е под мое командване.
— Това никога не е било проблем в миналото.
— Нещата се променят.
— Цедите ни за още пари! — изрече тихо Марджъри. Лицето й не издаваше какво мисли, но очите й бяха присвити.
— Не зная този израз.
— Подкуп.
Полковник Жу се намръщи.
— Това не е справедливо. Истината е, че сте прави: вече ми платихте. За нещастие, преструктурирането на ресора ми ме остави с повече усти за хранене, ако ме разбирате. Ако не ги нахраня, ще се разприказват пред неподходящи хора.
— Може би трябва да говорим с тях, вместо с вас — намеси се Ръсел.
— Заповядайте. Имате ли обаче време за това? Доколкото помня, отне ви осем месеца да ме намерите. Желаете ли да започнете отново? С мен извадихте късмет. Следващия път може да се окажете в затвора за шпионаж. Всъщност, това може да се случи още сега.
— Играете опасна игра, полковник! — процеди Марджъри.
— Не по-опасна от нелегално преминаване в китайска територия.
— И не по-опасна от това хората ви да не ни претърсят за оръжие.
Жу присви очи, хвърли поглед към вратата, а след това към близнаците.
— Не бихте посмели.
— Тя би — заяви Ръсел. — Както и аз. Можете да се обзаложите, ако искате. Но не и тази вечер. Полковник, ако знаехте кои сме, щяхте да се замислите дали да ни изнудвате.
— Може да не знам имената ви, но знам що за стока сте и имам предчувствие какво преследвате.