Ръсел попита:
— Колко искате, за да нахраните тези допълнителни усти?
— Двайсет хиляди. Евро, не долара.
Ръсел и Марджъри се изправиха. Ръсел каза:
— Ще ги имате преди края на деня. Ще се свържем с вас, когато сме готови да преминем.
Досещаше се, че е доста високо в планината — студеният нощен въздух, липсата на шум от коли и потракването на звънчетата на якове наблизо го показваха недвусмислено. Сложиха му превръзка на очите, още щом го натикаха в микробуса и той нямаше как да знае колко далеч от Катманду са го отвели. На десет километра или на сто… Но това нямаше значение. Извън долината, където се намираше градът, планините можеха да погълнат безследно всеки човек — и многократно точно това се бе случвало. Клисури, пещери, ледникови пукнатини, падини… милион места, където да се скриеш или да умреш.
Подът и стените бяха направени от груби талпи, както и мястото, където лежеше. Дюшекът му беше пълен със слама и смътно миришеше на тор. Печката беше стара, предполагаше той, от начина, по който кюнецът тропаше, всеки път, когато идваха за да напалят огъня. От време на време, в острия мирис на дим се долавяха леки следи от запалителна течност, каквато използваха планинарите.
Държаха го в изоставена планинска колиба, която е служила за почивки по време на преход. Беше достатъчно далеч от обичайните маршрути, за да не я посещава никой.
Хората, които го отвлякоха, бяха изрекли по-малко от двайсетина думи, откакто го хванаха. Предимно груби команди на лош английски: „седни, стани, яж, тоалетна…“ Само че на втория ден дочу част от разговор през стената на колибата — въпреки че не владееше непалски, знаеше достатъчно, за да разпознае езика. Бяха го отвлекли местни. Само че кой? Терористи или партизани? Не познаваше нито една такава група в Непал. Дали не го бяха отвлекли за откуп? Едва ли. Досега не го бяха карали да записва съобщения или да пише писма за откуп. Нито пък се бяха отнасяли зле с него. Хранеха го редовно, даваха му вода, а спалният му чувал бе добре пригоден за минусовите температури. Бяха твърди, ала не груби с него. Отново се зачуди — кой и защо?
Досега бяха направили само една голяма грешка: макар да вързаха китките му с нещо, подобно на катераческо въже, не провериха дали в колибата има остри ръбове. Той набързо откри четири. Краката на нара, всеки от които стърчеше с по около десет сантиметра над матрака. По грубо обработеното дърво не беше минавала шкурка. Не бе като остриета на трион, но като за начало ставаше.
5.
Катманду, Непал
Както казаха, Ръсел и Марджъри спряха на алеята на „Хаят“ точно в девет сутринта на следващата сутрин. Усмихнати и ведри, близнаците поздравиха Сам и Реми с по още едно ръкостискане, след което ги поведоха към мерцедеса. Синьото небе искреше, а въздухът щипеше от приятен хлад.
— Накъде? — попита Ръсел, докато излизаше от алеята.
— Например, към местата, където Франк Олтън е прекарвал най-много време — предложи Реми.
— Няма проблем — отвърна Марджъри. — Според имейлите му до тате, е прекарвал част от времето си в клисурата Чобар, на около осем километра на югоизток оттук. Там река Багмати се излива в долината.
Възцари се няколкоминутно мълчание.
Накрая Сам каза:
— Ако наистина на снимката в Ло Мантанг е бил дядо ви…
— Не смятате, че е бил той, така ли? — попита Ръсел, като хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — Тате смята, че е той.
— Просто хипотетично. Ако е бил дядо ви, имате ли представа защо е бил тук?
— Не се сещам защо — отвърна небрежно Марджъри.
— Баща ви не изглеждаше запознат с работата на Люис. Някой от вас запознат ли е?
Ръсел отвърна:
— Някакви археологически работи, предполагам. Не го познаваме, разбира се. Само сме чували разни истории от тате.
— Не го приемайте зле, но хрумна ли ви да научите какво си е наумил Люис? Щеше да ви помогне в търсенето.
— Тате ни дава много задачи за вършене — отговори Марджъри. — Но за подобни неща наема експерти като вас и господин Олтън.
Сам и Реми се спогледаха. Подобно на баща си, близнаците Кинг изглеждаха слабо заинтересувани от живота на дядо си. Незаангажираността им изглеждаше почти патологична.
— Къде сте учили? — попита Реми, за да смени темата.
— Не сме — каза Ръсел. — Обучаваха ни вкъщи. Тате наемаше учители.
— А акцента ви?
Марджъри не отвърна веднага.
— О, разбирам. Когато бяхме на четири, той ни изпрати да живеем с леля в Кънектикът. Бяхме там, докато завършим средно училище и след това се върнахме в Хюстън.
— Значи не е бил около вас, докато сте расли? — попита Сам.
— Зает е.
В отговора на Марджъри нямаше и следа от яд, сякаш беше напълно нормално да отпратиш децата си за четиринайсет години и за тях да се грижат частни учители и роднини.
— Много въпроси задавате — отсече Ръсел.
— Любопитни сме по природа — отвърна Сам. — Върви с работата ни.