ОПАСНОСТ!
НЕ ПРЕМИНАВАЙ!
Под думите на две на три бяха нарисувани череп и кръстосани кости.
Реми се усмихна.
— Виж, Сам, универсалния символ за „любопитно“.
— Майтапчийка! Готова ли си да се спуснем?
— Някога да съм отказвала подобно примамливо предложение?
— Никога, жива да си.
— Води!
Подозрението им, че пещерата е затворена, за да не се изгубят или наранят любопитни търсачи на силни усещания, се потвърди секунди по-късно. Докато Сам се изправяше, ръката му попадна в цепнатина в пода, малко по-широка от дланта му. Ако се беше движил малко по-бързо, щеше да счупи ръката си, а ако ходеше — щеше да счупи глезена си.
— Лошо предзнаменование или последно предупреждение? — попита той Реми с полуусумивка, докато тя му помагаше да стъпи на краката си.
— Избирам си второто.
— 640-а причина да те обичам — отвърна той. — Ти си моята вечна оптимистка.
Огледаха тунела под лъча на фенерчето. Беше достатъчно широк, за да може Сам почти напълно да разпери ръце, но беше само няколко сантиметра по-висок от Реми, така че мъжът й трябваше да ходи прегърбен.
Подът беше доста неравен.
Сам завъртя глава и подуши въздуха.
— Не се усеща влага.
Реми прокара длан по тавана и стената.
— И на пипане е сухо.
Ако имаха късмет, влагата можеше да не ги тревожи. Спускането в суха пещера си беше пипкава работа, но наличието на вода го правеше направо опасно, защото подът, таванът и стените можеха да се срутят и при най-малкото сътресение. Но сега знаеха, че невидимите притоци на река Багмати най-вероятно текат някъде под краката им.
Сам тръгна напред. Тунелът рязко свиваше ту вляво, ту вдясно. Ненадейно двамата се оказаха пред първото си препятствие, дело на човешки ръце — няколко вертикални железни пръта от едната стена до другата, монтирани в пода и тавана.
— Не си поплюват — отбеляза Сам, докато осветяваше с фенерчето ръждивата стомана.
Колко ли търсачи на силни усещания се бяха радвали, че са преминали преградата на входа, само за да бъдат победени от тези решетки?
Реми клекна пред прътите и ги раздруса един по един. На четвъртия опит металът проскърца. Тя се усмихне през рамо на мъжа си.
— Чудото на окисляването. Помогни ми.
Двамата заедно се хванаха за пръта и го разклатиха, докато не се охлаби. От тавана се посипаха камъчета и прах. Скоро прътът се отдели и издрънча на пода. Сам разгледа краищата.
— Прерязан е — каза той и показа краищата на Реми.
— Ацетиленова горелка?
— Няма следи от обгаряне. По-скоро трион.
Той светна с фенерчето в празната дупка, оставена от пръта, и на няколко сантиметра дълбочина видя отсечено парче метал.
Сам погледна Реми.
— Нещата стават все по-интересни. Някой е бил тук преди нас.
— И не е искал никой друг да узнае — добави тя.
Спряха за момент, за да може Сам да се ориентира по компаса и да скицира груба карта в тефтера си. После се промушиха през пролуката, върнаха пръчката на мястото й и продължиха. Тунелът се виеше на зигзаг и започна да се стеснява.
Таванът се смъкна едва на метър и двайсет от пода, а лактите на Сам и Реми опираха в стените. Тунелът тръгна надолу. Прибраха фенерчетата и включиха челниците. Наклонът се увеличи, докато не заситниха под трийсетградусов ъгъл, като се придържаха по издатините в скалата.
— Спри! — каза ненадейно Реми. — Чуй!
Някъде се плискаше вода.
Сам рече:
— Реката.
Спуснаха се още надолу. Тунелът се превърна в тесен коридор. Сам продължи с мъка напред, докато подът отново не започна да се издига.
— Става почти вертикално — обади се той. — Ако сме внимателни, мисля, че можем да се изкатерим…
— Сам, виж това.
Той се обърна и се промъкна до Реми. Тя беше проточила шия и зяпаше стената. На светлината на лампата й от скалата проблясваше предмет с размери на монета от петдесет цента.
— Изглежда метално — каза Сам. — Хайде, стъпвай.
Сам приклекна и Реми се качи на раменете му. Той бавно се изправи, като позволи на Реми да се залови на стената. След няколко секунди тя каза:
— Железопътен клин.
— Я пак?
Реми повтори и добави:
— Забит е в скалата. Чакай… мисля, че мога… Ето! Здраво е хванат, но го поизвадих. Сам, има още един. На половин метър над този. И трети. Ще се изправя. Готов?