Сам едновременно я чу току зад себе си и видя лъча от челника й да играе по тавана и стените пред него. Реми го хвана за прасеца.
— Как си?
Макар Сам да не беше медицински освидетелстван клаустрофобик, имаше моменти, когато трябваше да упражнява контрол над ума си в подобни тесни пространства. Сега бе един от тези моменти. Реми му беше казала, че това е недостатък на иначе богатото му въображение. Далечните вероятности ставаха близки възможности и иначе стабилна пещера се превръщаше в ума му в капан на смъртта, готов да го запокити в недрата на земята при най-малкото залитане.
— Сам, тук ли си? — попита Реми.
— Да. Мислено свирех „В полунощ“ на Уилсън Пикет.
Сам беше добър пианист, а Реми цигуларка. От време на време, когато имаха възможност, свиреха дуети. Макар музиката на джазмена Пикет да не се поддаваше лесно на класически интерпретации, двамата — любители на соула, се наслаждаваха на предизвикателството.
— Какво откри? — попита Реми.
— Че ще ми трябва да се упражнявам още много. А на блусарския ми глас му трябва още…
— Имам предвид, пред нас.
— О! Ами, отвор.
— Води! Този тунел ми е твърде тесен.
Сам скри усмивката си от Реми.
Съпругата му просто го щадеше. Егото на Сам не беше в никакъв случай крехко, но Реми знаеше, че е нейна работа да му го пази.
— Хайде — отвърна Сам и се запромъква напред.
Отне им само трийсетина секунди да стигнат до отвора. Сам провря главата си през него, огледа се и каза:
— Кръгъл ров, около три метра в диаметър. Не виждам дъното, но чувам вода — вероятно някое подземно разклонение на Багмати. Точно пред нас има още един отвор, но е на четири метра над нас.
— О, чудесно. Как са стените?
— Диагонални сталагмити. Най-големите са дебели колкото бейзболна бухалка, останалите са два пъти по-тънки.
— Няма ли удобно разположени стълби от клинове?
Сам пак огледа, обхождайки с лъча от челника стените на рова.
— Не — обади се той, — но точно над главата ми има копие.
— Моля!? Копие ли?
— Да! Прикрепено е към стената с нещо като кожена връв. Под него виси друга. Към нея е привързано парче дърво.
— Капан — каза Реми.
— И аз така си помислих.
Виждали бяха подобни капани и преди в гробници, крепости и примитивни бункери. Ала колкото и стар да беше този капан, вероятно е бил замислен да забие копието във врата на нищо неподозиращ натрапник. Въпросът беше, разбира се, какво пази този капан?
— Опиши ми копието — каза Реми.
— Ще направя нещо по-добро. — Сам се обърна по гръб, опря крака в тавана и се промъкна напред.
— Внимателно… — предупреди го Реми.
— … ми е прякорът — довърши Сам. — Хм, това е интересно. Има само едно копие, но има места за две. Или едното е паднало, или си е намерило жертва.
Той посегна, хвана дръжката на копието над острието и дръпна. Макар че изглеждаше изгнила, кожата беше изненадващо здрава. Едва след като Сам дръпна няколко пъти, връвта поддаде. Той завъртя копието с острието нагоре и го приплъзна по тялото си към Реми.
— Готово — каза тя.
А след няколко секунди:
— Не ми изглежда познато. Не съм експерт по оръжията, но никога не съм виждала подобно нещо. Много е старо, поне на шестстотин години. Ще го снимам в случай, че не можем да се върнем.
Реми извади фотоапарата от раницата и направи десетина снимки. През това време Сам огледа по-внимателно рова.
— Не виждам други капани. Опитвам се да си представя как е изглеждало на светлината на факла.
— Ужасяващо — отвърна Реми. — Помисли. Един от другарите ти е полетял в рова с копие във врата, а ти имаш само примигваща факла.
— Достатъчно, за да откаже и най-смелите изследователи — съгласи се Сам.
— Но не и нас — по гласа на Реми личеше, че се усмихва. — Какъв е планът?
— Всичко зависи от сталагмитите. Донесе ли въжето?
— Ето го.
Сам посегна, напипа ръката на Реми, стисна карабинера и придърпа въжето към себе си. Направи първо подвижен възел, а след това — неподвижен, за да го фиксира. После прикрепи и карабинер за допълнителна тежест. Намести се така, че да измъкне в празното пространство и ръцете си и хвърли въжето през рова, целейки се в един от по-големите сталагмити на около метър под отсрещния отвор. Не уцели. Издърпа въжето и опита отново — този път примката се плъзна около върха на сталагмита. Тръсна няколко пъти въжето, за да смъкне примката около основата на сталагмита и дръпна, за да я стегне.