— Искаш ли да ми помогнеш да пробваме дали ще издържи? — попита Сам жена си. — На три, дърпай с всичка сила. Едно… две… три!
Заедно дръпнаха рязко, като се стараеха да изтръгнат сталагмита. Но той не помръдна.
— Мисля, че ще издържи — рече Сам. — Можеш ли да намериш някоя пролука в стената и…
— Търся… намерих.
Реми вмъкна в пукнатината още една катераческа котва и прокара въжето през нея, а след това през още един карабинер и каза на Сам:
— Обери въжето.
Сам го стори, а Реми плъзна карабинера до котвата, така че въжето да стои опънато. Сам провери.
— Добре изглежда.
Реми отвърна:
— Предполагам, че няма нужда да ти казвам…
— Какво? Да внимавам?
— Да.
— Няма нужда. Но все пак е хубаво човек да го чуе.
— Късмет!
Сам обви двете си ръце около въжето и се запримъква напред, като бавно отпускаше тежестта си върху въжето.
— Как изглежда котвата?
— Стабилна.
Сам вдиша, за да се успокои, и увисна на въжето. Не смееше да мръдне, преценявайки дали въжето не поддава — или пък скалата. Почака десетина секунди и после придърпа крака към себе си, сключи глезени около въжето и започна лека-полека да се движи.
— До тук се държи добре — обади се Реми, когато Сам премина половината.
Сам стигна до отсрещната стена, първо прехвърли едната ръка, а после другата върху сталагмита. Подпря дясната си пета на една издатина. Малко по малко прехвърляше тежестта си и накрая седна на сталагмита. Пое си дъх, после бавно се изправи и застана на нивото на отвора. Набра се на ръце, оттласна се с крака от сталагмита и влезе.
— Ей сега се връщам — каза той на Реми и се вмъкна.
Трийсетина секунди след това се върна.
— Добре изглежда. По-нататък се разширява.
— Идвам — отвърна Реми.
След малко беше при него. Сам й помогна да влезе в отвора. Останаха неподвижни няколко секунди, наслаждавайки се на усещането за твърда почва под краката си.
— Това много ми напомня на третата ни среща — каза Реми.
— Четвъртата — поправи я Сам. — Третата беше с ездата. Четвъртата беше с катеренето.
Реми се усмихна и го целуна по бузата.
— А казват, че мъжете не помнели такива неща.
— Кои казват така?
— Тези, които не те познават. — Реми се озърна наоколо и лъча на челника й обходи стените. — Някакви следи от капани?
— Още не. Ще се оглеждаме, но ако си права за това колко е старо копието, едва ли механизмите още работят.
— Става като за списък с прочути предсмъртни слова.
— Разрешавам ти да го сложиш на надгробната ми плоча. Хайде, да тръгваме!
Сам запълзя, а след него и Реми. След няколко метра тунелът се разшири в подобна на бъбрек ниша, около осем метра широка и метър и петдесет висока. В отсрещната стена имаше три вертикални пукнатини, всяка не по-широка от петдесет сантиметра.
Изправиха се и тръгнаха към първата цепнатина. Сам светна с челника през нея.
— Задънена улица.
Реми провери следващата — още една задънена улица. Третата цепнатина, макар и по-дълбока от останалите, се стесняваше на метър навътре.
— Е, това беше антикулминация — каза Сам.
— Може би не е — промълви Реми и закрачи към дясната стена, а челникът й сочеше към нещо като хоризонтално цепнатина със страни от по-тъмна скала. Колкото повече приближаваха, толкова повече се източваше цепнатината и минаваше през тавана. Осъзнаха, че това, което виждат, е тунел.
Рамо до рамо, Сам и Реми се взряха в отвора, който продължаваше на около седем метра над тях под ъгъл от четирийсет и пет градуса, преди да свие покрай груба неравност в пода.
— Сам, виждаш ли…
— Мисля, че го виждам.
От там стърчеше нещо, което твърде много приличаше на подметка.
9.
Клисура Чобар, Непал
На обувката нямаше грайфери — значи не бе модерна. Една кост се подаваше през изгнилата част от обувката.
— Странно ли е, че подобни неща вече не ме шокират? — попита Реми, като продължаваше да зяпа крака.
— На не един и два скелета сме се натъквали — съгласи се Сам. Подобни находки бяха част от призванието им. — Някакви капани?
— Не виждам.
— Да поогледаме отново.
Сам подпря крака на едната стена, с гръб към другата. Реми използва ръката му, за да се вмъкне. Той също се промуши нагоре по наклона. След като огледа, той се обади: