Сам застана на ръба на рова и погледна надолу.
— Хм, това е проблем.
— Искаш ли да ми кажеш какво става? — попита Реми.
— В другия край въжето е поддало. Виси в рова.
— Можеш ли да измайсториш…
— Не и така, че да съм спокоен. Под този ъгъл, ако се опитам да пристегна подвижния възел, просто ще се плъзне и няма да се захване. Няма да можем да оберем въжето.
— Значи имаме само една възможност.
Сам кимна.
— Надолу!
Само след минута Сам вече бе обезопасил въжето. Междувременно Реми заби клин в една пукнатина точно под отвора, за да притегнат въжето около него. Щом всичко беше готово, Сам се заспуска бавно, като заобикаляше сталагмитите. Реми го наблюдаваше отгоре и от време на време му казваше да спре и да смени позицията, за да не се търка въжето по неравностите в скалната стена.
След около две минути, той спря.
— Стигнах до котвата. Имам добри новини: измъкнала се е от цепнатината, където я бяхме сложили.
— Ще приема това за добри новини — рече със съмнение в гласа Реми.
Ако се беше скъсало въжето, щеше да им се наложи да свържат останалата част от него със скъсания край. Но сега Сам имаше под себе си двайсет метра въже. Още не знаеше дали ще му е достатъчно, за да стигне до дъното. Ако отдолу ги чакаха ледените води на Багмати, имаха петнайсет минути да намерят път навън, преди да измръзнат до смърт.
Крачка по крачка Сам слизаше внимателно, а светлината от челника му се губеше все по-надолу.
— Вече не те виждам — обади се Реми.
— Не се тревожи. Ако падна, няма да пропусна да надам ужасен писък.
— Никога през живота си не съм те чувала да пищиш, Фарго!
— Стискай палци това да не е първият ти път.
— Как са стените?
— Все същ… Ау!
— Какво?
Отговор не последва.
— Сам!?
— Добре съм! Подхлъзнах се. Стените се заледяват. Сигурно с капчици от водата под мен.
— Много ли е зле?
— Само тънък слой. Сталагмитите обаче не ми вдъхват доверие.
— Връщай се горе! Ще измислим друг начин.
— Продължавам! Имам още десетина метра въже.
Минаха две минути. Челникът на Сам се превърна в едва забележима точица, която подскачаше насам-натам в мрака, докато той заобикаляше сталагмитите.
Внезапно се чу шум от трошащ се лед. Челникът на Сам започна да се върти и да примигва. Преди Реми да успее да отвори уста, Сам извика отдолу:
— Добре съм! С главата надолу съм, но съм добре.
— Ако може, повече детайли, моля!
— Завъртях се в колана и се преобърнах. Но имам добра новина: виждам водата. На около три метра под мен е.
— Предусещам едно „но“.
— Течението е бързо… поне три възела… и изглежда дълбоко. Вероятно ще ни стигне до кръста.
Макар че три възела бе по-бавно от бърз човешки ход, дълбочината и температурата на водата увеличаваха опасността. Само една невнимателна стъпка можеше да доведе до необратими последици, а и усилието да стоиш прав ускоряваше хипотермията.
— Върни се! — извика Реми. — Без да спориш!
— Съгласен! Дай ми секунда да… Чакай!
От мрака се чу още пукане на лед, последвано от плисъци.
— Говори ми, Фарго!
— Един момент!
След около трийсетина секунди пукане се чу гласът на Сам:
— Има страничен тунел!
На Сам му бяха необходими десет минути, за да разчисти входа на тунела. След като свърши, той извика:
— Размерите му хич не са лоши. Човек почти може да се изправи. Влизам. Дай ми минута да поставя колче за обтягане на въжето.
Ако Реми паднеше в подземната река, колчето щеше да позволи на Сам да я издърпа. Стига разбира се да няма подводни скали, в които Реми да се размаже.
Когато Сам се намести стабилно, готов да обира въжето, Реми започна спускането. По-лека и малко по-ловка от съпруга си, тя измина разстоянието за по-малко време, като спря веднъж, само за да позволи на Сам да обере въжето.
Накрая се показа пред погледа на Сам и спря на входа на тунела. Светейки в лицата си с челниците, те се усмихнаха с облекчение.
— Ти пък откъде се взе? — попита Сам.
— По дяволите!
— Какво?
— Бях готова да се обзаложа, че ще ми кажеш: „Какво прави хубаво момиче като теб в почти бездънен ров като този?“