Сам се разсмя.
— Добре, а сега се оттласни от отсрещната стена. Ще те хвана.
Реми си си пое въздух и нагласи колана си така, че да увисне успоредно на реката. Напрегна мускули и се засили, за да се оттласне с върховете на пръстите от срещуположната стена. С протегнати ръце тя се люшна напред-назад и наведе глава, за да се вмъкне в тунела. Ръцете на Сам стиснаха нейните.
— Хванах те! — извика Сам. — Хвани се с двете ръце за лявата ми китка.
Реми изпълни точно указанията. С дясната си ръка Сам освободи част от въжето и Реми се покачи по ръката му. Горната част на тялото й вече беше в тунела. Сам запълзя назад, докато и краката на Реми се озоваха в тунела. После се отпусна назад и въздъхна облекчено.
Реми се разсмя. Сам вдигна глава и я погледна.
— Какво?
— Все ме водиш по такива хубавите места.
— Обещавам след това да си вземем една голяма вана с мехурчета за двама.
— На една вълна сме.
Макар и два пъти по-широк от раменете им и достатъчно висок, за да ходят леко прегърбени, подът на тунела бе като швейцарско сирене — толкова надупчен, че виждаха кипящата черна повърхност на реката под краката си. През дупчиците се вдигаха ситни капчици и на светлината на челниците им образуваха блещукаща мъглица. Подобно на рова зад тях, стените на тунела бяха покрити с тънък слой лед. Докато вървяха, тънки като молив ледени висулки се отчупваха от тавана и се разбиваха на пода със звън. Макар и не много заледен, подът бе доста хлъзгав и бяха принудени да се крепят за стените, докато вървят.
— Не че искам да съм досадна — обади се по едно време Реми, — но се движим с идеята, че това води донякъде, нали?
— Да — отвърна Сам.
— А ако грешим?
— Тогава се връщаме обратно, изкачваме рова и се връщаме откъдето дойдохме.
Тунелът се виеше, издигаше се и се спускаше, но според компаса на Сам се движеха все на изток. Редуваха се да броят стъпките си, но без джипиес, който да измерва изминатото разстояние, и само със скицираната от Сам карта, нямаха представа колко километра са извървели.
Сам реши, че е време да починат. Седнаха на земята. Споделиха няколко глътки вода и четвърт от останалото им сушено месо и плодове. После постояха смълчани, вслушани в шума на водата под краката си.
— Колко е часът? — попита Реми.
Сам погледна часовника си.
— Девет.
Макар че казаха на Селма къде отиват, я помолиха да не вдига на крак никого преди следващата сутрин, местно време. Дори тогава, колко ли време щеше да отнеме на властите да организират спасителен отряд и да ги търсят? Добрата новина бе, че тунелът не се разклоняваше — ако решат да се върнат, нямаше да им е трудно отново да стигнат до рова. Но в какъв момент трябва да вземат това решение? Изходът зад ъгъла ли ги чака или е на километри, или изобщо не съществува?
Нито Сам, нито Реми смееха да говорят за това. А и нямаше нужда. Годините им заедно и всички съвместни приключения ги бяха настроили на една вълна. Знаеха мислите си и без да говорят.
— Още искам от теб онази вана с мехурчета — каза Реми.
— Забравих да ти кажа, ще има и релаксиращ масаж.
— Моят герой! Продължаваме ли?
Сам кимна.
— Да повървим още час. Ако не се материализира червен килим, ще се върнем, ще си починем и ще прекосим рова.
— Дадено!
Сам и Реми бяха привикнали на трудности и затова бързо намериха най-щадящия ритъм на придвижване — двайсет минути ходене, две минути почивка, ориентиране по компаса и нанасяне на промени в картата, после пак напред. Единият час мина бързо. Ляв крак, десен, ляв, десен… Реми отдавна беше изключила челника си, за да пестят батериите, а Сам бе превключил своя на най-слабия режим на работа. Крачеха в сумрак. Студът, пропълзяващ от пода, им се струваше все по-силен, все по-трудно намираха стабилна опора за краката, а звънтенето на висулките постоянно ги тормозеше.
Ненадейно Сам спря. Реми се блъсна в него. Сам прошепна.
— Усещаш ли?
— Какво?
— Студен въздух.
— Сам, навсякъде има…
— Не, по лицето ти. Отпред. Извади запалката от раницата ми, моля те.
Реми бръкна в раницата и му я подаде. Сам направи няколко крачки напред, като търсеше част от пода без дупки. Откри подходящо място, спря и щракна запалката. Реми се примъкна до ръката му. По заледените стени играеше сянката на трепкащото пламъче. След малко спря и застана неподвижно.