— Изчакай — промълви Сам, без да откъсва поглед от пламъка.
Минаха пет секунди.
Пламъкът пак се люшна встрани и след това назад, към лицето на Сам.
— Ето!
— Сигурен ли си? — попита Реми.
— Въздухът също изглежда по-топъл.
— Или си въобразяваш?
— Да проверим.
Походиха още малко, спряха и пак провериха със запалката. Пламъкът отново се стрелна назад, този път по-силно. Изминаха около седем метра и повториха теста — същия резултат.
— Чувам свистене. Вятър е! — зарадва се Реми.
След двайсетина метра стигнаха до разклонение. Със запалката пред себе си, Сам продължи по левия тунел — оказа се задънен. Върна се по десния. Пламъкът все така трептеше, докато в един миг ненадеен порив на вятър почти не го угаси.
Сам свали раницата.
— Чакай! Връщам се веднага.
Той включи челника на най-силния режим и се скри в тунела. Реми се заслуша в заглъхващите му стъпки.
Погледна часовника си, изчака десет секунди и погледна пак.
— Сам?
Тишина.
— Сам, отговори…
Пред нея се появи светлината от челника му.
— Извинявай — каза той.
Реми увеси нос.
— Няма червен килим — продължи Сам. — Дано се задоволиш само с дневна светлина.
Реми вдигна глава и срещу нея под лъча светлина грейна и усмивката на Сам. Тя присви очи и го цапна по рамото.
— Не е смешно, Фарго!
Както каза Сам, нямаше червен килим, но след десетина метра ги посрещна нещо още по-хубаво — няколко естествени стъпала, които водеха към петно мъглява слънчева светлина.
Две минути по-късно Сам изкачи най-горното стъпало и се озова пред къс страничен тунел. Вместо от скала, стените и подът бяха от пръст. В далечния край, през стръкове трева проникваха лъчите на слънцето. Сам запълзя към изхода и се измъкна. Реми се показа след няколко мига и заедно легнаха на тревата, усмихнати и взрени в небето.
— Почти обед е — отбеляза Сам.
Бяха прекарали цялата сутрин под земята.
Внезапно Сам се изправи и се огледа. После се приведе към Реми и прошушна:
— Статичен шум. Преносимо радио.
Сам се претърколи по корем, припълзя до един шипков храст на около метър от тях и надникна иззад него. Рязко наведе глава и се върна при Реми.
— Полиция.
— Спасителен отряд? — попита Реми. — Кой би ги повикал?
— Само догадка, но най-вероятно доскорошните ни пазители, близнаците Кинг.
— Как…
— Не знам. Може би греша. Но по-добре да не рискуваме.
Свалиха всичко, което би подсказало къде са били и какво са правили — каски, челници, раници, катераческа екипировка, картата на Сам, фотоапарата на Реми, кутията от пещерата — и ги оставиха в тунела. Скриха входа с пластове трева.
Щом свършиха с това, поеха на изток, следвайки извивките на дефилето. Щом се отдалечиха на около четиристотин метра от тунела, спряха и се ослушаха за радиошум. Сам потупа ухото си и посочи на север. На около стотина метра няколко души се движеха между дърветата.
Сам прошепна:
— Сложи си най-унилата физиономия.
— Няма да ми е трудно — отвърна Реми.
Сам сви длани около устата си и извика:
— Хей! Тук!
10.
Клисура Чобар, Непал
Вратата на килията се открехна със скърцане. Един пазач надникна, оглеждайки Сам така сякаш всеки момент затворникът щеше да се опита да избяга. След това се дръпна встрани и направи път на Реми. Облечена в торбест светлосин гащеризон, със стегната на конска опашка коса, тя пристъпи в килията с порозовяло току-що измито лице.
Пазачът изломоти на развален английски.
— Моля, седете. Чакайте — и затръшна вратата.
Сам, облечен в подобен гащеризон, се надигна от масата, отиде при Реми и я прегърна. После се отдръпна леко, огледа я отгоре до долу и се усмихна.
— Приказна, просто приказна!
Тя се ухили.
— Идиот!
— Как се чувстваш?
— По-добре. Изумително е какво можеш да постигнеш за няколко минути с парцал и гореща вода. Не е съвсем като душ или вана, но и това става…
Седнаха на масата. Мястото, където ги държаха полицаите в Катманду, приличаше повече на чакалня, отколкото на затворническа килия. Стените и подът бяха боядисани в светлосиво, а масата и столовете (всички заковани за пода) бяха от алуминий. От другата страна на масата имаше широк прозорец с метална мрежа, през който се виждаше общото помещение. Петима-шестима униформени офицери си вършеха работата, вдигаха телефони, пишеха доклади и си говореха. Засега, с изключение на няколко учтиви, но непреклонни заповеди на развален английски, никой не бе говорил с тях през двата часа, откакто ги „спасиха“.