От каросерията на полицейската кола, която ги откарваше към града, Сам и Реми с любопитство наблюдаваха пейзажа и се оглеждаха къде точно беше изхода от пещерите. Видяха го почти веднага, след като прекосиха клисурата Чобар и завиха на североизток към Катманду.
Подземното им бродене ги беше извело на повърхността едва на три километра от мястото, където влязоха. Когато осъзнаха това, Сам и Реми първо се усмихнаха, а след това, за недоумение на двамата полицаи на предната седалка, се смяха с глас цяла минута.
— Някакви идеи кой се е свързал с тях? — попита Реми и погледна Сам.
— Никакви. Доколкото мога да преценя, не сме арестувани.
— Сигурно ще ни разпитат. Каква ще е версията ни?
Сам се замисли за момент.
— Максимално близка до истината. Излезли сме малко преди изгрев на преход. Изгубили сме се и сме се лутали, докато ни открият. Ако настояват, ще караме с „Не сме сигурни“. Нищо не могат да докажат, освен ако не открият екипировката ни.
— Ясно. А в случай, че не ни хвърлят в някакъв забутан непалски затвор за нарушаване на неясно какви закони?
— Ще трябва да си върнем…
Сам спря да говори и присви очи.
Реми последва погледа му през прозореца към лявата част от общото помещение. На прага стояха Ръсел и Марджъри Кинг.
— Ще ми се да можех да кажа, че съм изненадана — промърмори Реми.
Главният сержант забеляза двамата Кинг и побърза да отиде при тях. Започнаха да говорят. Макар Сам и Реми да не чуваха разговора, маниерите на сержанта, както и позата му, им даваха нужната информация: угодничеше, дори изглеждаше леко уплашен. Накрая сержантът кимна и се върна на мястото си. Ръсел и Марджъри се отправиха към преддверието.
След няколко секунди вратата на Сам и Реми се отвори и сержантът пристъпи вътре заедно с един от подчинените си. Седнаха на масата срещу двамата Фарго. Сержантът каза нещо на непалски, след това кимна на другия, който заговори на английски — добър, но с тежък акцент:
— Сержантът пожела да превеждам. Приемате ли?
Сам и Реми кимнаха.
Сержантът отново проговори и след няколко секунди другият мъж преведе:
— Ако обичате, моля потвърдете самоличността си.
— Арестувани ли сме? — попита Сам.
— Не — отвърна офицерът. — Вие сте временно задържани.
— На какво основание.
— По силата на непалските закони не сме длъжни да отговорим на този въпрос. Моля потвърдете самоличността си.
Сам и Реми го сториха и през следващите няколко минути отговаряха на рутинни въпроси — „Защо сте в Непал?“, „Къде сте отседнали?“, „Какъв е мотивът на посещението ви?“… Най-накрая преминаха към същността.
— Къде бяхте тръгнали, когато се изгубихте?
— Наникъде конкретно — отвърна Реми. — Изглеждаше като чудесен ден за излет.
— Паркирали сте колата си при клисурата Чобар. Защо?
— Чухме, че районът е много красив — каза Сам.
— По кое време пристигнахте там?
— Преди съмване.
— Защо толкова рано?
— Не ни свърта — отвърна Сам с усмивка.
— Какво значи това?
— Обичаме да сме заети — уточни Реми.
— Моля, кажете ни накъде ви е отвел излетът ви.
— Ако знаехме — рече Сам, — сигурно нямаше да се изгубим.
— Имали сте компас. Как сте се изгубили?
— Въобще не ставам за бойскаут — засмя се Сам.
Реми се намеси.
— Пък аз при момичетата — скаути само продавах курабийките.
— Това не е смешно, господин и госпожа Фарго. Смешно ли го намирате?
Сам се престори на надлежно засрамен.
— Извинете ни. Изтощени сме и малко засрамени. Благодарни сме ви, че ни открихте. Кой ви е предупредил, че може да сме в беда?
Полицаят преведе въпроса. Сержантът изсумтя нещо и отново продума.
— Сержантът ви моли да се ограничавате с отговорите на неговите въпроси. Казахте, че сте планирали целодневен преход. Къде бяха раниците ви?
— Не очаквахме да се лутаме толкова дълго — каза Реми. — Не ни бива и в плановете.
Сам кимна тъжно, за да подчертае думите на жена си.
Полицаят попита: