— Очаквате да ви повярваме, че сте отишли на преход без никаква екипировка?
— Носех швейцарското си ножче — отбеляза сухо Сам.
Когато разбра какво казва Сам, сержантът изгледа свирепо двамата американци и излезе от стаята.
— Моля, изчакайте тук! — каза полицаят и също излезе.
Разбира се, сержантът прекоси общото помещение и отиде право в преддверието. Сам и Реми виждаха само гърба му — Ръсел и Марджъри бяха скрити от погледа им. Сам се изправи, отиде до дясната страна на прозореца и притисна лице към стъклото.
— Виждаш ли ги? — попита Реми.
— Да.
— И?
— Изглеждат недоволни. Нито една самодоволна усмивчица. Ръсел жестикулира… Хм, това е интересно…
— Какво?
— Имитира формата на кутия — със същите размери като сандъка, който намерихме.
— Това е добре. Предполагам, че са претърсили района, където ни намериха. Ръсел не би питал за нещо, което вече са открили.
Сам се дръпна от прозореца и се върна бързо на стола си.
Сержантът и подчиненията му отново влязоха в стаята и седнаха. Разпитът продължи, този път малко по-напрегнато и целеше заобиколно да хване Сам и Реми в лъжа. Същината на въпросите обаче оставаше същата: знаем, че трябва да сте имали принадлежности, къде са? Сам и Реми заникъде не бързаха и се придържаха към версията, а пред тях гневното безсилие на сержанта растеше. Накрая реши да ги заплашва:
— Знаем кои сте и с какво се занимавате. Подозираме, че сте дошли в Непал, за да търсите антики за черния пазар.
— На какво се основават съмненията ви? — попита Сам.
— Източници.
— Грешно са ви уведомили — заяви Реми.
— Има няколко члена, по които можем да ви обвиним — за всичките наказанията са тежки.
Сам се приведе напред и се втренчи в сержанта.
— Обвинете ни тогава! Веднага след това ще поискаме среща с правното аташе в американското посолство.
Сержантът издържа на погледа на Сам десет дълги секунди, а после се отпусна назад и въздъхна. Каза нещо на подчинения си, изправи се и излезе от стаята, като тръшна вратата на излизане.
Полицаят преведе:
— Свободни сте.
Десет минути по-късно, облечени в собствените си дрехи, Сам и Реми излязоха през предния вход на полицейското управление и заслизаха по стълбите. Падаше сумрак. По ясното небе звезди блещукаха като диамантен прах. Паветата на улицата бяха осветени от улични лампи.
— Сам! Реми!
Двамата, разбира се, очакваха да видят Ръсел и Марджъри на тротоара.
— Току-що чухме — каза Ръсел, подтичвайки. — Добре ли сте?
— Уморени, малко засрамени, но не особено зле — отговори Сам.
Вече бяха решили да се придържат към историята си за загубването по време на излет. Беше опасна маневра — всички знаеха, че Сам и Реми лъжат.
Какво щяха да сторят Ръсел и Марджъри? По-добър въпрос: понеже вече беше ясно, че целта на Чарли Кинг е съвсем различна от споделената със Сам и Реми, то какво ли планираха децата му? Какво преследваше Кинг и каква беше истинската история с изчезването на Франк Олтън?
— Ще ви закараме до колата ви — каза Марджъри.
— Ще я вземем утре сутрин — отговори Реми. — Връщаме се в хотела.
— По-добре да я вземем сега — каза Ръсел. — Ако имате екипировка вътре…
Сам не можа да спре усмивката си.
— Нямаме. Лека нощ.
Сам хвана Реми за ръка и заедно поеха в обратната посока.
Ръсел се обади:
— Ще ви се обадим сутринта!
— Недейте, ние ще ви се обадим — заяви Сам, без да се обръща.
Хюстън, Тексас
— Да, по дяволите! Бих казал, че съвсем се отклоняват от плана — викаше Чарлс Кинг, седнал на плюшения си офисен стол. Зад него градската панорама изпълваше прозорците от пода до тавана.
На половин свят разстояние от там, Ръсел и Марджъри Кинг не продумваха нищо. Знаеха, че не бива да прекъсват баща си. Ако иска да знае нещо, ще зададе въпрос.
— Къде, по дяволите, са били цял ден?
— Не знаем — отвърна Ръсел. — Мъжът, когото наехме да ги следи ги е изгубил на югозапад от…
— Наели? Как така наели?
— Той е един от нашите… охранители при разкопките — каза Марджъри. — Надежден е…
— Само че некадърен! Какво ще кажете да си намерите някого и с двете качества? Да сте мислили по тоя въпрос? И защо изобщо наемате някого? Вие двамата къде бяхте?
— При разкопките — каза Ръсел. — Готвим се да изпратим…