Сам и Реми се спогледаха.
Дхарел добави:
— Едва няколко души са знаели кой Пазител носи истинския сандък.
Сам попита:
— А другите сандъци?
Дхарел поклати глава.
— Не знам. Може би нищо, а може би копие на Теуранг. Във всеки случай, планът е имал за цел да обърка преследвачите. С най-добрите оръжия и най-бързите коне, Пазителите е трябвало да напуснат града и да се разделят с надеждата да разделят и преследвачите. Пазителят с истинския Теуранг е трябвало да избяга и да го скрие на предварително определено място.
— Бихте ли могъл да опишете тези оръжия?
— Само в най-общи линии: меч, няколко ками и копие.
— Има ли информация дали планът е бил успешен? — попита Реми.
— Не.
— А как са изглеждали сандъците? — попита Реми.
Дхарел взе лист хартия и молив от бюрото и скицира дървен куб, много подобен на онзи от пещерата. Дхарел каза:
— Ако съдя по това, което съм успял да открия, това е най-точното описание, което ще намерите. Твърди се, че сандъкът е бил с изкусна изработка, с надеждата, че всеки път, когато врагът се добере до някой от тях, ще прекара дни или седмици в опити да го отвори.
— И така другите Пазители ще получат повече време — каза Сам.
— Точно така. Пазителите не са имали семейство, нито пък приятели, които враговете да използват срещу тях. Също така от малки са били обучавани да издържат на най-тежките мъчения.
— Невероятна отдаденост — отбеляза Реми.
— Наистина.
— Може ли да опишете Теуранг? — попита Сам.
Дхарел кимна утвърдително.
— Както казах, смята се, че има човекоподобни черти, но иначе прилича на… звяр. Костите били направени от най-чисто злато, а очите от скъпоценен камък.
— Златния човек — каза Реми.
— Да. Ето… Имам една рисунка. — Дхарел се изправи, заобиколи бюрото и затършува из чекмеджетата, а след това се върна при тях с подвързана с кожа книга. Прелисти страниците и спря на една от тях. Обърна книгата и я подаде на Сам и Реми.
След няколко секунди Реми промълви:
— Здрасти, хубавец.
Макар и стилизирана, интерпретацията на художника беше почти същата като гравюрата на щита от пещерата.
Час по-късно Сам и Реми вече бяха в хотела и се обадиха на Селма. Разказаха й за посещението в университета.
— Изумително! — възкликна Селма. — Това е невероятна находка!
— Не можем да се похвалим, че е наша — отвърна Реми. — Подозирам, че Люис Кинг ни е изпреварил. Ако наистина е прекарал десетилетия в търсене на това, всичко е негово — посмъртно, разбира се.
— Значи мислите, че е мъртъв?
— Само предположение — каза Сам. — Ако някой друг беше открил гробницата преди нас, щеше да се разчуе. Щеше да има разкопки и всичко намерено щеше да бъде описано.
Реми продължи:
— Кинг сигурно е изследвал пещерите, поставил е клиновете, открил е гробницата и е паднал, докато се е опитвал да се върне обратно през рова. Ако се е случило това, костите на Люис Кинг са пръснати по дъното на някой от подземните притоци на Багмати. А е бил толкова близо…
— Да не избързваме — намеси се Сам. — Сандъкът като нищо може да е бил една от примамките. Ще си остане важна находка, но не и голямата награда.
— Ще разберем, ако… когато успеем да го отворим — чу се гласа на Селма.
Сам и Реми поговориха още няколко минути с нея и прекъснаха връзката.
— Какво сега? — попита Реми.
— Не знам за теб, но на мен ми дойде до гуша от досадните близнаци Кинг.
— Иска ли питане!
— Търчат подире ни и ни хапят по глезените откакто сме тук. Време е да разменим местата си с тях, а и със самия Кинг старши.
— Тайно наблюдение? — очите на Реми светнаха.
Сам я изгледа и се усмихна несигурно.
— Понякога готовността ти ме плаши.
— Обожавам тайното наблюдение!
— Знам, скъпа. Може би намерихме това, което търси Кинг, а може и да не сме. Да видим ще успеем ли да го убедим, че е у нас. Ще пораздрусаме дървото и ще видим какво ще изпадне.
12.
Катманду, Непал
Селма знаеше, че близнаците наблюдават работата на един от минните концерни на баща си и само за няколко часа успя да се добере до по-подробна информация. Разкопките се водеха от името на един от многото филиали на Кинг и бяха на север от Катманду в долината Лангтанг.