На следващия ден Сам и Реми станаха преди зазоряване, закусиха, прибраха багажа и се отправиха на път още преди седем сутринта. Докато се качваха нагоре в планината и подминаваха градче след градче с имена като Бетравати, Манигаун, Рамче и Таре, пейзажът постепенно се смени и зелените терасовидни ниви отстъпиха място на черно-бели възвишения в тесни дефилета и гори. Обядваха набързо и продължиха. Час по-късно стигнаха до разклонението, откъдето трябваше да поемат на север от Бока Джхунда. Сам спря колата и двамата огледаха скептично черния път пред себе си. Малко по-широк от самия роувър и обграден с гъста растителност, той приличаше повече на тунел, отколкото на път.
— Май имам дежа вю — каза Сам. — Не бяхме ли на същия път преди няколко месеца, само че в Мадагаскар?
— Плашещо много си приличат — съгласи се Реми. — Нека проверя отново.
Тя прокара показалец по картата, като от време на време хвърляше око на бележките си. Това е мястото — нямаше съмнение. Според Селма, мината беше на двайсет километра на изток. На няколко километра северно оттук имаше по-голям път, но го използваха само превозните средства от лагера към мината.
— Най-добре е да се вмъкнем през задната врата. Имаш ли обхват?
Реми извади сателитния си телефон и провери гласовите съобщения. Заслуша се, кимна и вдигна пръст.
— Професор Дхарел от университета. Поразпитал е. Явно в Ло Мантанг има местен историк, когото считат за експерт по историята на Мустанг. Съгласил се е да се види с нас.
— Кога?
— Когато отидем.
Сам сви рамене.
— Няма проблем. Ако не ни спипат как влизаме в лагера на Кинг, ще стигнем до Ло Мантанг за три-четири седмици.
Той включи на скорост и натисна педала на газта.
Пътят беше доста стръмен и лъкатушещ. Скоро, въпреки скоростта от петнайсет километра в час, Сам и Реми имаха чувството, че са на влакче в лунапарк. От време на време през листата се мяркаха клисури, бързоструйни реки и назъбени скали. Не след дълго и те се скриха напълно и гората ги погълна.
След близо час и половина Сам направи един особено рязък завой. В мига, в който излязоха от завоя, Реми извика:
— Големи дървета!
— Виждам — отвърна Сам, вече натиснал спирачката.
Пред предното стъкло се изправи стена зеленина.
— Кажи ми, че не е вярно — каза Сам. — Селма е сгрешила?
— Няма начин Селма да е сгрешила.
Двамата излязоха от колата приведени и започнаха да си проправят път през гъстата растителност край роувъра. Едва успяха да се доберат до предната броня.
— Даже и пиколо няма — промърмори Сам.
Реми извика:
— Намерих пътека.
Сам се добра до нея. Както каза Реми, сред дърветата се губеше тясна пътека. Сам извади компаса и Реми свери показанията му с картата.
— Три километра надолу по този път — каза тя.
— Значи в непалски условия ще ни отнеме… десетина дни, плюс-минус.
— Плюс-минус — съгласи се Реми.
Пътеката се спускаше на зигзаг и свършваше край реката. Водата се плискаше бурно в покрити с мъх канари, запращайки пръски, от които Сам и Реми подгизнаха за секунди.
Тръгнаха по пътеката на юг и стигнаха до относително спокойна част от реката, където имаше висящ дървен мост, съвсем малко по-широк от раменете им. Зеленината от двата бряга надвисваше над водата — лиани и клони скриваха другия край на моста.
Сам свали раницата, стисна с двете си ръце въжените перила и опипвайки с крак за цепнатини или охлабени дъски, преди да премести пълната си тежест върху моста. Когато стигна до средата, подскочи, за да изпита здравината му.
— Сам!
— Изглежда достатъчно здрав.
— Не го прави отново! — Реми видя полуусмивката на мъжа си и присви очи. — Ако искаш и аз да скоча…
Той се засмя, обърна се и се върна при нея.
— Хайде, ще ни издържи.
Той метна отново раницата на гърба си и двамата поеха по моста. След две кратки паузи, за да изчакат моста да спре да се клати, стигнаха до другата страна.
През следващия един час вървяха по пътеката, която се виеше нагоре-надолу по залесени склонове и покрай клисури. Накрая дърветата пред тях оредяха. Сам и Реми превалиха едно възвишение и почти веднага чуха дизелови двигатели и бибипкането на камиони.
— Залегни! — изкомандва Сам и падна по корем, като дръпна Реми със себе си.
— Какво? Нищо не видях…
— Точно под нас!
Сам й направи знак да го последва, обърна се наляво и запълзя встрани от пътеката, сред гъсталака. След седем-осем метра спря, погледна назад и сви пръст. Реми допълзя до него. Сам раздели листака с ръка.